— Мистър Стюарт?
Стюарт вдигна поглед. Пред него стоеше Льоблан, горната му устна леко потрепваше. Стюарт се опита да си припомни как човек се държи любезно. Той каза:
— Какво има, Льоблан?
— Кажете ми, кога ще ни пуснат да си вървим?
— Откъде бих могъл да знам?
— Всички казват, че сте живял на клороска планета и току-що заявихте, че били джентълмени.
— Предполагам, че ще ни позволят да изпратим съобщения, щом като се озовем на тяхна планета.
Дрезгавият глас на Портър се намеси възбудено:
— Кажете ми тогава, щом знаете толкова много за тези дяволи, какво ще правят с нас, докато сме интернирани? С какво ще ни хранят? Откъде ще взимат кислород за нас? Ще ни убият, казвам ви!
— Няма да ни убият. Ако имаха такива намерения, щяха да са го направили досега. Вижте, ние също пленяваме клороси, и само въпрос на здрав разум е да третираш затворниците си прилично, ако искаш другата страна да се държи прилично с твоите хора. Ние ще живеем. Те ще имат грижа за това.
Прозвуча малкият предупредителен зумер.
Полиоркетис рязко изправи глава и бавно се надигна, устните му се дръпнаха назад. Само едно нещо можеше да бъде зад вратата. Стюарт внимателно се приближи. Полиоркетис го забеляза и вътрешно се изсмя. Нека клорото влезе и тогава Стюарт, дори заедно с всички останали, не би могъл да го спре.
„Изчакай, Аристидис, само миг още изчакай и една част от отмъщението ще бъде платена!“
Вратата се отвори и влезе фигура, обвита изцяло в безформена, вълниста пародия на скафандър.
Странен, неестествен, но не съвсем неприятен глас, започна:
— С немалко безпокойство, земляни, моят другар и аз…
Той рязко спря, когато Полиоркетис с рев връхлетя. Нямаше нищо заучено в нападението му. То беше истински бичи импулс. Привел ниско тъмната глава, разперил яките си ръце с обрасли с косми пръсти, той тежко се метна напред. Запрати Стюарт на една страна, преди още да бе имал възможност да се намеси.
Клорото можеше без особени усилия да спре насочилия се право напред Полиоркетис или да отстъпи встрани, пропускайки вихрушката покрай себе си. Но не го направи. То извади с бързо движение някакво малко оръжие и един лек, розов, сияен лъч проблясна към втурналия се землянин. Полиоркетис се препъна и рухна, а тялото му запази изкривената си поза и вдигнатия крак, сякаш бе поразено от светкавична парализа.
Клорото каза:
— Не е ранен за постоянно.
То не изглеждаше възмутено от упражненото насилие. Отново започна:
— Земляни, моят другар и аз научихме за известно вълнение в тази каюта. Имате ли някакви нужди, които бихме могли да задоволим?
Стюарт се бе хванал за коляното, което беше ударил. Той каза:
— Не, благодаря ти, клоро.
— Ей, слушайте — задъха се Уиндъм, — това е дяволски оскърбително! Искаме да бъде уредено освобождаването ни!
Малката насекомоподобна глава на клорото се обърна към дебелото старче. Гледката не беше приятна. Клорото беше високо почти колкото землянин, но горната му половина представляваше само тънък, стълбовиден врат и нещо като изпъкналост за глава. Тя се състоеше от тъп, триъгълен хобот отпред и едно изпъкнало око от двете страни. Това, което съответстваше на мозъка при клорото, се намираше там, където би се намирал човешкия корем, а главата бе оставена просто за сетивен орган. Скафандърът на клорото следваше общо взето очертанията на главата, двете очи се виждаха през два чисти полукръга от стъкло, и те изглеждаха бледозелени от хлорната атмосфера в скафандъра.
Едно от очите бе изкривено под прав ъгъл към Уиндъм.
Гласът каза:
— Сериозно ли говорите, землянино? Сигурно сте чували за правила за размяна на пленници.
Клорото се огледа наоколо, местейки погледа си с бързи завъртания на главата, като гледаше към всеки отделен обект първо с едното, а после и с другото око. Според Стюарт всяко око изпращаше отделен импулс към коремния мозък, който трябваше да ги координира, за да получи пълна информация.
Уиндъм нямаше какво да каже. Другите също.
Те го наблюдаваха как се обърна и излезе.
Портър се закашля и каза задавено:
— Господи, помиришете само този хлор! Ако не направят нещо, всички ще измрем с прогнили дробове!
Стюарт отвърна:
— Млъкнете! Във въздуха няма достатъчно хлор, за да накара дори един комар да кихне! Между другото, малко хлор е полезен за вас. Той може да убие вируса на настинката ви!
Той отиде до мястото, където още беше проснат Полиоркетис и коленичи до него:
— Удобно ли ти е, бебчо?
Уиндъм каза:
— Показвате дяволски лош вкус като говорите по този начин, Стюарт!