— Добре, щом толкова сте се загрижили за него, защо тогава не го вдигнете с Портър върху койката?
Той им помогна. Ръцете на Полиоркетис неконтролируемо трепереха.
— И не бъдете прекалено внимателни с него, все пак! — каза Стюарт. — Проклетият глупак можеше да предизвика смъртта на всички ни. И за какво?
Той побутна неподвижното тяло на Полиоркетис и седна на ръба на койката.
— Можеш ли да ме чуваш, Полиоркетис?
Очите на Полиоркетис пробляснаха. Една ръка немощно се повдигна и падна отново.
— Добре тогава, слушай! Никога повече не опитвай подобно нещо! Следващият път то може да означава край за всички ни. Ние съжаляваме за брат ти и това е една отвратителна нелепост, но грешката си беше негова.
Полиоркетис се опита да се надигне, но Стюарт го бутна обратно.
— Не, продължавай да слушаш — каза той. — Зная какво ти се върти в главата! Мислиш си, че щом се оправиш от парализата, ще си излееш чувствата в удари. Е, ако го направиш, това вероятно ще означава край за всички ни. — Той стана и облегна гръб на стената. В този момент водеше борба с всички тях: — Никой от вас не познава клоросите така, както аз ги познавам. Физическите разлики, които виждате, не са важни. Важни са разликите в разбиранията им. Те например не проумяват възгледите ни за секса. Не му придават никакво значение. Но придават значение на социалните групировки. Не забравяйте, че техните прадеди са имали много общо с нашите насекоми. За тях всяка група хора, намерени заедно, образуват социална единица.
Това просто означава всичко за тях. Аз не разбирам точно какво означава. Никой човек не би могъл. Но резултатът е, че те никога не разпръскват една група, точно както ние не разделяме майка от децата й, ако е във възможностите ни. Една от причините да са толкова меки с нас сега е може би представата им за нашата всеобща покруса от факта, че са убили един от нас и те се чувстват виновни за това.
Но ще трябва да запомните: предстои ни да бъдем държани заедно през цялото време. Тази мисъл не ми се нрави. Не бих искал никой от вас за компания и съм напълно сигурен, че никой от вас не би избрал мен. Но това е положението. Клоросите никога не биха могли да проумеят, че нашето съвместно пребиваване на кораба е било чиста случайност.
Това означава, че трябва някак да я караме. Проумяхте ли това? Какво ще кажеш, Полиоркетис? Ти проумя ли го? Затова нека се обиждаме, ако се налага, но да си държим ръцете в джобовете.
За Клод Льоблан най-лошото свърши. Беше му се гадило достатъчно; гадило от много неща, но най-силно — от факта, че беше напуснал Земята. Да постъпи в колеж далеч от Земята бе му се струвало нещо велико. То беше приключение и го бе отървало от майка му. След първия месец на уплашено приспособяване това бягство му бе носило подличка радост.
И после, през летните ваканции, той не беше вече Клод, плахият студент, а Льоблан, космическият пътешественик. Бе се перчил с този факт с всички сили. Той го бе карал да се чувства човек, който говори за звезди и Скокове, за бит и обичаи на други светове, той му бе дал смелост с Маргарет. Тя го бе обичала заради опасностите, които бе преодолял…
Само дето тази бе първата и той не се бе справил особено добре. Знаеше го, срамуваше се и му се искаше да е като Стюарт.
Той използва като извинение времето за ядене и се приближи.
— Мистър Стюарт?
Стюарт вдигна поглед и кратко каза:
— Как се чувстваш?
Льоблан усети, че се изчервява.
— Много по-добре, благодаря. Ние се храним. Помислих си да ви донеса порцията.
Стюарт пое предложената консерва. Това беше стандартната космическа храна: съвсем изкуствена, концентрирана, хранителна и някак незадоволяваща. Затопляше се автоматично при отварянето, но можеше да се яде и студена, ако бе необходимо. Макар че бе приложен и комбиниран вилица-лъжица прибор, порцията беше консистенция, която правеше употребата на пръстите практично и не особено цапащо действие.
Известно време те се храниха мълчаливо, после Льоблан извика:
— Вие сте толкова сигурен в себе си, мистър Стюарт! Това е великолепно!
— Сигурен в себе си? Благодаря, но ето ти го там твоя самоуверен човек.
Льоблан проследи учудено посоката на кимването.
— Мистър Мулен? — прошепна. — Този дребосък? О, не!
Сякаш привлечен от споменаването на името му, макар и без да го бе чул, Мулен се присъедини към тях. Консервата с дажбата му бе едва докосната.
Гласът му имаше обичайната прилика с плахо шумолящ храсталак.
— Колко време, мистър Стюарт, смятате, че ще отнеме пътуването?
— Не мога да кажа, Мулен. Без съмнение, те ще отбягват установените търговски маршрути и ще правят повече скокове през хиперпространството, за да избегнат евентуално преследване. Няма да се учудя, ако отнеме около една седмица. Защо питате? Предполагам, че имате някоя много практична и логична причина.