— Ами да. Естествено. — Той беше сякаш напълно брониран срещу всякакъв сарказъм. — Мина ми през ум, че може би ще е разумно да разпределим на дажби дажбите, така да се каже.
— Имаме достатъчно храна и вода за цял месец. Това бе първото нещо, което проверих.
— Разбирам. В такъв случай ще довърша консервата.
Той го направи, кати изискано използваше универсалния прибор и от време на време попиваше неизцапаните си устни с носна кърпичка.
Полиоркетис стъпи на краката си около два часа по-късно. Той леко се олюляваше и изглеждаше като Духа на обесения. Не се опита да се приближи до Стюарт, а заговори откъдето си беше:
— Зелен, вонящ шпионино, внимавай — каза той.
— Чу какво казах преди малко, Полиоркетис.
Уиндъм се наклони към него.
— Скъпи ми човече, не е в това въпросът. Трябва да има някакъв начин да се спасим!
— Добре. Назовете го.
— Нека всички помислим. Само двама клоро са на борда на кораба. Ако някой от нас успее да се промъкне до тях и…
— Как? Останалата част от кораба е изпълнена с хлор. Ще трябва да се облича скафандър. Гравитацията в тяхната част на кораба е по-висока, така че този, който бе се заел с тази работа, ще топурчи натам бавно и тежко.
Мулен каза замислено:
— Разбира се, има един начин, по който бихме могли да изненадаме клоросите.
Изявлението му щеше да мине незабелязано, ако не беше Полиоркетис. Той грубо се изсмя:
— Мистър Счетоводител! — каза той. — Мистър Счетоводител, продължавайте! Вие също държите големи речи. Оставяте думите да се търкалят като празен варел. — Той се обърна към Стюарт и злобно повтори: — Празен варел! Сакаторък, празен варел!
Тихият глас на Мулен се загуби, докато говореше Полиоркетис, но след това каза, говорейки директно на Стюарт:
— Можем да успеем да ги достигнем отвън. Тази каюта има а-шахта, сигурен съм.
— Какво е това „а-шахта“? — попита Льоблан.
— Ами… — започна Мулен и спря затруднен.
Стюарт каза:
— Това е „аварийна шахта“. В главните помещения на всеки кораб я има. Това е просто малка, херметична камера, в която се плъзва трупът. Погребение в Космоса. Винаги много сантименталности и наведени глави, и капитанът изнася треперлива реч от типа, който Полиоркетис не би харесал.
Лицето на Льоблан се сгърчи.
— И да използваме това, за да излезем от кораба?
— Защо не? Суеверност?… Продължавайте, Мулен!
Дребният човек бе изчакал търпеливо. Той каза:
— Веднъж излязъл отвън, човек би могъл да влезе отново в кораба през парните дюзи. Възможно е да се извърши… с късмет. И тогава би се оказал един неочакван посетител в командната кабина.
Стюарт го гледаше с любопитство.
— Как ви хрумна тази идея? Какво разбирате вие от дюзи?
Мулен се покашля.
— Имате предвид, понеже работих в компания за картонени кутии? Ами… — Той порозовя, изчака един миг и започна отначало с безцветен, лишен от емоции глас. — Моята компания, която произвежда луксозни картонени кутии и опаковки, преди няколко години въведе поточна линия за бонбониери тип „космически кораб“ за деца. Те бяха така конструирани, че при дърпането на едно шнурче вътре се спукваха мънички резервоарчета и струйки въздух под налягане се изстрелваха през имитациите на дюзи. Така подхвърляха из стаята кутията, разпръскваща бонбони. Идеята при внедряването беше, че децата ще сметнат за вълнуващо да играят с кораба, и забавно — да се боричкат за бонбоните.
Всъщност провалът беше пълен. Корабът чупеше чинии и понякога удряше някое дете по окото. Още по-лошо, децата не само се боричкаха за бонбоните, но и се биеха за тях. Това беше почти най-лошият ни провал. Загубихме хиляди.
От друга страна, докато се проектираха кутиите, цялата служба беше крайно заинтригувана. За известно време всички бяхме станали специалисти по дюзите. Аз самият изчетох доста книги за конструирането на корабите. В личното си време обаче, не в служебното.
Стюарт бе заинтригуван. Той каза:
— Знаете ли, идеята е малко като на филм, но би могла да свърши работа, ако ни се намери някой герой в повече. Ще се намери ли?
— Какво ще кажеш за себе си? — попита Портър възмутено. — Нас ни заливаш с презрението на евтините си остроумия, но не забелязвам ти да се кандидатираш за нещо.
— То е, защото аз не съм герой, Портър. Признавам си го. Моята цел е да оцелея. Но вие сте благородни патриоти. Какво ще кажете за себе си, Уиндъм? Вие сте старшият герой тук.