Закрепиха шлема на мястото му и закачиха резервната бутилка на кръста на Мулен. Полиоркетис и Льоблан го повдигнаха над зеещия отвор на а-шахтата. Тя беше зловещо тъмна отвътре — металната обвивка на вътрешността й бе боядисана в траурно черно.
Щом Мулен влезе наполовина вътре, Стюарт го спря като почука по прозрачната част на шлема му.
— Можете ли да ме чувате?
Мулен отвътре кимна.
— Притокът на въздух достатъчно ли е? Някакви проблеми в последния момент?
Мулен вдигна бронираната си ръка в уверение.
— Тогава помнете, не използвайте радиото на скафандъра там, отвън. Клоросите може и да уловят сигнала.
Той неохотно отстъпи встрани. Силните ръце на Полиоркетис заспускаха Мулен, докато се чу издумкването на обутите в стомана крака по външната клапа. Вътрешната клапа се затвори с ужасна окончателност, скосените й силициеви уплътнители издадоха лек, шиптящ звук. Те здраво закрепиха клапата на мястото й.
Стюарт стоеше при шалтера, който контролираше външната клапа. Той го дръпна и стрелката, показваща налягането на въздуха в шахтата, падна до нула. Малка, червена светлинка предупреди, че външната клапа е отворена. После светлинката изчезна, клапата се затвори и стрелката бавно се изкачи.
Те отвориха отново вътрешната клапа и установиха, че шахтата е празна.
Полиоркетис заговори пръв.
— Пустият му дребосък! Отиде! — Той учудено погледна към другите. — Толкова дребен и такъв кураж!
Стюарт си прочисти гърлото и каза:
— Вижте, аз разправях разни работи, дето не бяха май толкова забавни в края на краищата, като си помисля за това сега. Искам да кажа, че съжалявам, ако е било така.
Той мрачно се извърна и се запъти към леглото си. Чу стъпки зад себе си и усети допир до ръкава си. Обърна се — беше Льоблан.
Младежът тихо каза:
— Аз продължавам да смятам, че мистър Мулен е един дядка.
— Е, не е дете. На около четиридесет и пет или петдесет е предполагам.
Льоблан каза:
— Смятате ли, мистър Стюарт, че трябваше аз да отида вместо него? Най-младият съм тук. Не ми харесва мисълта, че съм оставил един старец да отиде на моето място. Това ме кара да се чувствам като престъпник.
— Зная. Ако загине, ще стане много лошо.
— Но той отиде доброволно. Не сме го карали, нали?
— Не се опитвай да бягаш от отговорността, Льоблан. Това няма да те накара да се чувстваш по-добре. Всеки от нас има по-силен мотив да поеме риска.
И Стюарт мълчаливо седна.
Мулен усети опората под краката му да изчезва и стените около него бързо да се изплъзват, прекалено бързо. Той разбра, че освободеният въздух го отнася със себе си и панически запъна ръце и крака в стените, за да се задържи. За труповете беше наложително да бъдат запращани далеч от кораба, но той не беше труп… в момента.
Краката му изскочиха навън и се залюляха. Чу прилепването на едната от магнитните обувки към корпуса, точно когато останалата част от тялото му изскочи навън като тапа. Той опасно се олюля на ръба на отвора — изведнъж бе сменил ориентацията и гледаше надолу към него, после отстъпи крачка назад, когато капакът се затвори сам и гладко пасна към корпуса.
Обзе го чувство за нереалност. Сигурно това не е той, който стои върху външната повърхност на космически кораб. Не и Рандолф Ф. Мулен. Толкова малко човешки същества въобще можеха да кажат, че са го правили, дори и тези, които постоянно пътуваха из Космоса.
Едва сега постепенно осъзна болката. Изстрелването му през тази дупка с прилепен към корпуса крак, почти го бе превило на две. Опита предпазливо да се раздвижи и установи, че движенията му са несигурни и е почти невъзможно да ги контролира. Реши, че нищо не счупено, макар че мускулите от лявата му страна бяха зле разтегнати.
А после дойде на себе си и забеляза, че светлините на китките на скафандъра му са включени. При тяхната светлина бе гледал в чернотата на а-шахтата. Сепна го изнервящата мисъл, че отвътре клоросите могат да видят еднаквите петънца движеща се светлина по корпуса. Щракна клавиша върху колана на скафандъра.
Мулен никога не си беше представял, че стъпил върху космическия кораб, няма да може да вижда корпуса му. Но беше тъмно — толкова тъмно отдолу, колкото отгоре. Съществуваха само звездите, твърди и ярки малки точици без измерения. Нищо повече. Нищо повече никъде. Под краката му нямаше дори и звезди… нямаше ги дори краката му.
Той вдигна глава да погледне звездите. Зави му се свят. Те бавно се движеха. Или по-точно, стояха неподвижни, а се въртеше корабът, но той не можеше да убеди очите си в това. Те се движеха. Погледът му ги проследи — надолу и зад кораба. Нови звезди нагоре от другата страна. Черен хоризонт. Корабът съществуваше само като място без никакви звезди.