Никакви звезди? Е, имаше една почти в краката му. Той тъкмо щеше да се протегне към нея и осъзна, че тя е само блестящо отражение в огледалния метал.
Движеха се с хиляди мили в час. Звездите. Корабът. Той. Но това не означаваше нищо. За сетивата му имаше само тишина и мрак и бавното въртене на звездите. Очите му следяха въртенето… и шлемът на главата му се удари в корпуса на кораба с тихо иззвъняване.
Той панически заопипва наоколо със своите плътни, нечувствителни, изплетени от силициеви нишки ръкавици. Краката му все още прилепваха към корпуса, но останалата част от тялото му се бе извила назад, с прав ъгъл в коленете. Извън кораба нямаше гравитация.
Той диво се отблъсна от корпуса, тялото му се огъна напред.
Опита по-бавно, балансирайки с две ръце по корпуса, докато клекна, без да се клатушка. После нагоре. Много бавно. Изправяне. Ръцете встрани за равновесие.
Вече беше прав — с чувство за гадене и виене на свят.
Той се огледа. Господи, къде бяха дюзите? Не можеше да ги види. Те бяха черно върху черно, нищо върху нищо.
Включи светлината върху шлема си. В Космоса няма лъчи, само елиптични, остро очертани петна синя стомана, хвърлящи отразената светлина към него. Където срещнеха нит, се появяваше сянка, като отрязана с нож, черна като Космос, а осветените участъци бяха рязко очертани, без преливане.
Помръдна ръце и тялото му леко се люшна в обратната посока: действие и противодействие. Пред него изникна видението на дюза с гладки, цилиндрични страни.
Направи опит да се придвижи към нея. Кракът му бе здраво залепнал за корпуса. Дръпна го и той се заизмъква нагоре, сякаш се бореше с плаващи пясъци. Три инча нагоре и почти успя да го освободи; шест инча — и му се стори, че кракът му ще отлети.
Той го премести напред и го пусна. Усети го как влиза в пясъка. Когато подметката му стигна на два инча от корпуса, тя изщрака неконтролируемо, като със звън удари корпуса. Скафандърът му пое вибрациите и ги усили в ушите му.
Замръзна в абсолютен ужас.
Той изчака малко, после отново опита да си вдигне крака — само на един инч, задържайки го със сила и придвижвайки го хоризонтално. Хоризонталното движение не изискваше никакво усилие, то бе движение перпендикулярно на магнитните сили. Но трябваше да внимава кракът му да не щракне долу.
Изпъшка от усилието. Всяка стъпка бе агония. Сухожилията на колената му стенеха, в кръста му се забиваха ножове.
Мулен спря — дюзите бяха точно пред него.
Корабът имаше четири дюзи, на деветдесетградусови интервали, стърчащи навън под ъгъл. Те бяха „фината настройка“ на кораба. Грубото насочване ставаше с мощните тласкачи отзад и отпред, които фиксираха крайната скорост, и с хиператомниците, които имаха грижа за поглъщащите пространството скокове.
Но по това време посоката на полета трябваше леко да се коригира и тогава се задействаха парните дюзи. Поединично те можеха да насочват кораба нагоре, надолу, надясно и наляво. При съответните пропорции на налягането корабът можеше да завива във всяка желана посока.
Мулен се бе довлякъл до ръба на парните дюзи. Представи си каква картинка е — малко зрънце олюляващо се на самия ръб на устройство, което стърчеше от един кораб, носещ се през пространството с десет хиляди мили в час.
Той се надвеси да хвърли поглед в дюзата и корабът се устреми стръмно надолу, тъй като ориентацията му се смени. Посегна да се хване, но не падаше. В космоса нямаше горе и долу освен това, което неговият объркан мозък избереше за горе и долу.
Дюзата-цилиндър беше толкова широка, колкото да се побере един човек, за да може да влиза в нея при поправки. Светлинният лъч улови стъпалата почти директно срещу мястото му на ръба.
Той си проправи път към дюзата. Струваше му се, че корабът се изплъзва и върти под него при всяко мръдване. Вдигна ръка над ръба на дюзата, опипвайки стъпалото, отлепи крака си и се вмъкна вътре.
Възелът в стомаха му, появил се там още в първия миг, сега се загърчи в агония. Ако изберяха този момент, за да извършат някоя маневра с кораба, ако парата изсвистеше навън сега…
Той въобще нямаше да я чуе; въобще нямаше да разбере. В единия миг щеше да сържи за стъпалото, бавно опипвайки следващото с несигурна ръка. В следващия — щеше да се озове в Космоса сам, а корабът щеше да е само едно тъмно, тъмно небитие, загубено завинаги между звездите.
От него отново течеше пот, а сега усещаше и жажда. Той я изхвърли от съзнанието си. Нямаше да има никакво пиене, докато не излезеше от скафандъра… ако излезеше въобще.