Едно стъпало нагоре, още едно и още едно. Колко ли бяха? Ръката му се хлъзна и той невярващо се втренчи в блясъка под лъча светлина.
Лед?
А защо не? Парата, невероятно гореща каквато беше, попадаше върху метал с температура почти равна на абсолютната нула. В краткъте мигове на изхвърлянето нямаше време металът да се затопли над точката на замръзване на водата. Кондензираше се пласт лед, който бавно сублимираше във вакуума.
Опипващата му ръка достигна края. Включи отново светлините на китките. Втренчи се с надигащ се ужас в парния струйник, половин инч в диаметър. Изглеждаше мъртъв, безвреден. Но сигурно винаги изглеждаше така, до микросекундата преди…
Около него се намираше външният парен шлюз. Той бе окачен на една централна ос, закрепена с пружини откъм Космоса и с винтове — откъм кораба.
Мулен здраво се запъна в едно стъпало и натисна външния шлюз, който леко поддаде. Заяждаше, но не бе необходимо да се натиска прекалено.
Напъна се към шлюза и го завъртя, като усети как тялото му се завърта в обратна посока. Винтът пое напрежението, докато той внимателно нагласи малкият контролен ключ, който освобождаваше пружините. Колко добре си спомняше книгите, които бе чел!
Озова се във вътрешната камера, която бе достатъчно широка, за да се настани човек в нея — отново удобство при поправки. Вече не можеше да бъде издухан от кораба. Ако сега пуснеха парата, той просто щеше да бъде запратен върху вътрешния шлюз — достатъчно силно, за да бъде сплескан на каша. Една бърза смърт, която поне въобще нямаше да усети.
Бавно откачи резервната кислородна бутилка. Оставаше само един вътрешен шлюз между него и контролната кабина. Този шлюз се отваряше навън, към Космоса. И той пасваше стегнато и гладко. Нямаше абсолютно никакъв начин да бъде отворен отвън.
Мулен се покачи над шлюза, притиснал прегънатия си гръб към вътрешната повърхност на камерата. Това затрудни дишането му. Резервната кислородна бутилка провисна под неестествен ъгъл. Той хвана маркуча й и го залюля, тласвайки го към вътрешния шлюз така, че да избумти. И пак… и пак…
Това би трябвало да привлече вниманието на клоросите. Те би трябвало да проверят.
Нямаше начин да предскаже кога ще го направят. Нормално трябваше да пуснат въздуха във вътрешната камера, за да накарат външния шлюз да се затвори. Но сега външният шлюз бе отвит и отдалечен от рамките си. Въздухът щеше да мине около него без ефект, изнизвайки се в космоса.
Мулен продължаваше да думка. Щяха ли клоросите да погледнат скалата за измерване на въздуха и да забележат, че тя едва се отмества от нулата, или щяха да приемат напълването на камерата за гарантирано?
Портър каза:
— Няма го час и половина.
— Знам — каза Стюарт.
Всички бяха неспокойни, нервни, но напрежението между тях бе изчезнало. Сякаш всяка емоция се бе устремила към корпуса на кораба.
Портър се безпокоеше. Философията му за живота винаги бе проста — грижи се за себе си, защото никой няма да го направи вместо теб. Разстройваше го да я вижда разклатена.
Той каза:
— Допускате ли, че може да са го хванали?
— Ако бяха, щяхме да сме чули за това — отговори кратко Стюарт.
Потрър усети, с пристъпи на угризения, че останалите не горяха от желание да разговарят с него. Това бе напълно разбираемо: не можеше да се каже, че бе спечелил уважението им. За миг порой самоизвинения заля ума му. Другите също се бяха изплашили. Човек има право да се страхува. На никого не му се иска да умре. Той поне не се бе пречупил като Аристидис Полиоркетис. Той.
Но съществуваше и Мулен, там отвън на корпуса.
— Слушайте — извика Портър, — защо той прави това?
Те се обърнаха да го погледнат, без да разбират, но на него не му пукаше. Тази мисъл го човъркаше, че трябваше да я изкаже.
— Човекът е патриот… — каза Уиндъм.
— Не, нищо подобно! — Портър почти бе в истерия. — Този дребосък въобще няма чувства. Той има само доводи и аз искам да знам какви са тези доводи, защото…
Той не довърши изречението. Можеше ли да каже, че ако тези доводи важеха за един дребен счетоводител на средна възраст, те можеха да важат дори по-силно за него самия?
Полиоркетис каза:
— Той е един проклет, смел дребосък.
Портър стана на крака.
— Слушайте — каза той, — Мулен може и да е загазил там отвън. Каквото и да прави, може да не успява да завърши сам. Аз… аз доброволно се наемам да изляза отвън при него.
Той трепереше, докато го казваше и със страх зачака саркастичния камшичен удар от езика на Стюарт. Стюарт го гледаше, вероятно с учудване, но Портър не смееше да срещне погледа му, за да се увери.