Стюарт меко каза:
— Нека му дадем още половин час.
Портър изненадан вдигна поглед. Нямаше никаква подигравка по лицето на Стюарт. То бе дори приятелски настроено. Всички изглеждаха приятелски настроени.
Той каза:
— А после…
— А после всички, които действително желаят доброволно, ще теглят сламки или нещо равностойно по демоктатизъм. Кой е доброволец, освен Портър?
Всички вдигнаха ръце, и Стюарт също вдигна.
Но Портър беше щастлив. Той първи се бе кандидатирал. Нямаше търпение да мине половин час.
Той свари Мулен неподготвен. Вътрешният шлюз зейна и дългият, тънък, змиеподобен, почти безглав врат на едното клоро бе всмукан навън, неспособен да се пребори с взрива освободен въздух.
Бутилката на Мулен отплува и едва не се откъсна. След един страшен миг на смразяваща паника той я върна с усилие, издърпа я над въздушния поток, изчака, а после силно метна надолу бутилката.
Тя удари мускулестия врат и го пречупи. Мулен, превит над шлюза, отново изтегли бутилката и пак я засили надолу, върху главата, превръщайки изцъклените очи на каша. В почти пълния вакуум блъвна зелена кръв от това, което бе останало от врата.
Мулен не посмя да повърне, но му се искаше.
Извърнал поглед, той се отдалечи назад, хвана външния шлюз с една ръка и го завъртя. Въртенето продължи няколко секунди, после в края на винта автоматично се задействаха пружините и хлопнаха шлюза.
Мулен пропълзя над смачкания клоро към кабината. Тя беше празна.
Едва успя да забележи това, когато се намери на колене. Стана с усилие. Преходът от безтегловност към притегляне го бе сварил напълно неподготвен. А това беше клорското притегляне, което означаваше, че с този скафандър носи петдесет процента свръхтегло.
Той бавно се обърна. Безглавото клоро се бе сгромолясало и само някоя случайна конвулсия показваше, че някога това е било живо същество. Прекрачи го и с отвращение затвори шлюза към парните дюзи.
Кабината имаше потискащ, дразнещ оттенък и светлините грееха в жълтозелено. Причината беше в хлорната атмосфера, разбира се.
С ъгълчето на окото си долови проблясък на движение. Толкова бързо, колкото позволяваше тежкият му скафандър, той се обърна и извика. Клорото, което смяташе за мъртво, се изправи на краката си.
Вратът му висеше отпуснат, сълзяща маса от тъканна пъхтия, но ръцете му се протягаха сляпо и пипалцата около гръдния му кош бързо потрепваха, като безбройни змийски езици.
Беше сляпо, разбира се. Разрушаването на вратното му стъбло го бе лишило от най-важните сетива. Но мозъкът бе останал цял и на сигурно място в коремната кухина. То още живееше.
Мулен отстъпи назад. Опита се тромаво и неуспешно да ходи на пръсти, макар да знаеше, че остатъците от клорото са глухи. То слепешката си пробиваше път напред, блъсна се в стена, опипа я в долната част и започна да се движи покрай нея.
Мулен отчаяно затърси оръжие и не намери нищо. Видя кобура на клорото, но не посмя да посегне към него. Защо не го бе грабнал в самото начало? Глупак!
Вратата на командната кабина се отвори. Тя не издаде почти никакъв звук. Мулен се обърна треперещ.
Другото клоро влезе, цяло и невредимо. То застина за момент на входа, със сковани и неподвижни пипалца; вратното му стъбло се протегна напред, ужасените му очи примигваха първо към човека, а след това — към почти мъртвия му другар.
А после ръката му бързо се стрелна към хълбока.
Мулен несъзнателно и мигновено реагира. Протегна маркуча на допълнителната кислородна бутилка, който, откакто бе влязъл в командната кабина, стоеше прибран в скобата на скафандъра, и с удар изби вентила. Не си направи труда да намали налягането. Остави струята да плисне навън без контрол, така че почти залитна от реактивната сила.
Можеше да види кислородния поток — той плисна в бледи кълбета, заливащи хлорнозеленото пространство.
Клорото разпери ръце. Малката човка на буцестата му глава тревожно зина, но без да издаде звук. То се олюля и падна, за момент се сгърчи, а след това притихна. Мулен го доближи и обля тялото му с кислородната струя, сякаш гасеше пожар. После вдигна тежкия си крак, стовари го върху центъра на вратното стъбло и го размаза на пода.
Обърна се към първото клоро. То се бе проснало вкочанено.
Цялата кабина беше побеляла от кислород, достатъчен да убие легион клороси, а бутилката му бе празна.
Мулен прекрачи мъртвото клоро в командната кабина и се запъти по главния коридор към стаята на затворниците.
Реакцията бе започнала. Той хленчеше в сляп, несвързан ужас.
Стюарт беше уморен. С изкуствени ръце или не, той отново беше пред контролните уреди на кораба. Два леки крайцера от Земята бяха на път. Повече от двадесет и четири часа се бе справял с управлението фактически сам. Бяха свалили хлориращите съоръжения, свързал отново старите кислородни, установил мястото на кораба в пространството, опитал се да изчисли курса и изпратил внимателно засекретени сигнали — сигнали, които бяха свършили работа.