— Чудесно! Сигурна ли си, че всички са страшни?
— Абсолютно, защото една моя особено близка приятелка, мис Андрюз, очарователно момиче, едно от най-очарователните създания на този свят, е прочела всяка една от тях. Бих искала да познаваш мис Андрюз, щеше да си във възторг от нея. Тя си плете най-прекрасната наметка, която можеш да си представиш. Смятам, че е хубава като ангел и ужасно ме е яд, че мъжете не й се възхищават. Много им се карам за това.
— Караш им се? Караш им се, че не й се възхищават?
— Точно така. Няма нещо, което да не съм готова да направя за онези, които наистина са ми приятели. Не мога да си представя как някой може да бъде обичан наполовина. Това не е в природата ми. Моята привързаност е винаги извънредно силна. Казах на капитан Хънт на едно от нашите увеселения тази зима, че даже да ми досажда цяла вечер, няма да танцувам с него, ако не признае, че мис Андрюз е хубава като ангел. Мъжете ни считат за неспособни за истинско приятелство, нали знаеш, а аз твърдо съм решила да им докажа, че не е така. Например, ако чуя някой да говори пренебрежително за тебе, веднага ще избухна. Само че такава възможност не съществува, защото ти си точно онзи тип момиче, който много се харесва на мъжете.
— О, Боже! — възкликна Катрин и се изчерви. — Как можа да го кажеш!
— Познавам те много добре. Ти кипиш от живот, а точно това липсва на мис Андрюз, защото, трябва да призная, че в нея има някаква изумителна вялост. О, забравих да ти кажа, че тъкмо се разделихме вчера и видях един млад мъж да те гледа много настойчиво. Сигурна съм, че е влюбен в тебе.
Катрин поруменя и отново изрази недоверие. Изабела се засмя.
— Казвам ти истината, честна дума. Сега обаче разбирам какво е положението. Безразлично ти е вниманието на всички, с изключение на онзи единствен мъж, чието име няма да споменавам. Съвсем не те упреквам, лесно е да се разберат чувствата ти. Сама много добре зная, че когато дадеш някому сърцето си, вниманието на всички останали не е в състояние да те зарадва. Всичко, което не е свързано с обекта на любовта ти, е толкова блудкаво и безинтересно. Напълно мога да разбера твоите чувства.
— Не трябва да ме караш да мисля толкова за мистър Тилни, защото може повече да не го видя.
— Повече да не го видиш! Скъпа моя, не говори така. Сигурна съм, че подобни мисли ще те направят нещастна.
— Няма. Не искам да се преструвам, че той не ми харесва. Чувствам обаче, че докато имам за четене „Удолфо“, никой не би могъл да ме направи нещастна. О, ужасното черно покривало. Скъпа Изабела, сигурна съм, че зад него се намира скелетът на Лорентина.
— Много ми е странно, че досега не си прочела „Удолфо“, но предполагам, че мисис Морланд не одобрява романите.
— Напротив, самата тя често чете „Сър Чарлс Грандисън“18, но новите книги не достигат лесно до нас.
— „Сър Чарлс Грандисън“! Това не е ли изумително ужасна книга? Спомням си, че мис Андрюз не издържа да прочете и първата част.
— Никак не прилича на „Удолфо“, но все пак мисля, че е доста завладяваща.
— Наистина ли? Ти ме изненадваш. Мислех, че е нещо, което не се чете. Между другото, скъпа Катрин, решила ли си какво ще си сложиш на главата тази вечер? Наумила съм си непременно да съм облечена точно като тебе. Понякога мъжете обръщат внимание на това, нали знаеш.
— Дори и да го правят, какъв смисъл има да се съобразяваме с това? — попита съвсем искрено Катрин.
— Смисъл! О, небеса! За мене е правило никога да не обръщам внимание на онова, което казват мъжете. В повечето случаи те са изумително нахални, ако не проявяваш твърдост към тях и не ги принуждаваш да се държат на разстояние.
— Така ли? Не съм забелязала това. Мъжете винаги се отнасят много добре с мене.
— Е, да, те така умело се преструват. Те са най-надменните същества на този свят и се мислят за много важни. Между другото, сто пъти се каня и все забравям да те питам кои мъже харесваш повече — мургавите или със светла кожа?
— Струва ми се, че не знам. Никога не съм се замисляла. Май нещо средно. С матов тен, нито много бял, нито много тъмен.
— Чудесно, Катрин! Точно такъв е той. Не съм забравила как ми описа мистър Тилни: „матова кожа, тъмни очи и почти черна коса“. Е, моят вкус е по-различен. Предпочитам светлите очи, а що се отнася до тена, как да ти кажа, предпочитам най-вече бледите лица. Не бива да ме издаваш, ако срещнеш познат, който да отговаря на това описание.
— Да те издам! Какво искаш да кажеш?
— Е, сега не ме измъчвай. Май че казах прекалено много. Нека да оставим тази тема.