Естествено, Торп вървеше редом с Катрин и след няколко минутно мълчание поднови разговора за двуколката си.
— Да ви кажа все пак, мис Морланд, някои хора биха сметнали, че съм я взел евтино, защото още на следващия ден можех да я продам с десет гвинеи по-скъпо. Джаксън от колежа „Ориел“ ми предлагаше шестдесет гвинеи, Морланд е свидетел.
— Вярно — каза Морланд, чул тези думи, — но забравяш, че в цената той включваше и коня ти.
— Моят кон! По дяволите! Не бих продал коня си и за сто гвинеи! Харесват ли ви откритите кабриолети, мис Морланд?
— О, много! Почти не съм имала възможност да се возя в тях, но ги намирам за изключително добри.
— Радвам се да го чуя. Ще ви извеждам с моя кабриолет на разходка всеки ден.
— Благодаря ви — отвърна Катрин с известно неудобство, защото се съмняваше дали е прилично да приеме такава покана.
— Утре ще ви закарам до Лансдаун Хил.
— Благодаря ви, но конят ви не се ли нуждае от почивка?
— Почивка! Та той днес е изминал едва двадесет и три мили! Глупости! Нищо не изхабява конете повече от почивката, нищо друго не ги съсипва така бързо. Не, докато съм тук, ще карам моя кон да се движи средно по четири часа на ден.
— Наистина ли ще го сторите? Та това прави четиридесет мили дневно — съвсем сериозно отбеляза Катрин.
— Четиридесет! И петдесет да са, все ми е едно! И така, утре ще ви закарам до Лансдаун Хил и имайте предвид, че това е твърда уговорка.
— Колко хубаво ще бъде! — възкликна Изабела и се обърна. — Скъпа Катрин, толкова ти завиждам! Опасявам се, братко, че няма да имаш място за трети човек.
— Трети човек! Как ли не! Аз да не съм дошъл в Бат, за да разхождам с кабриолет сестрите си! Ама че смешно би било, за Бога! Нека Морланд да се погрижи за тебе.
Това доведе до размяна на любезности между двамата, но Катрин не чу нито подробностите, нито крайния резултат. После оживеният доскоро поток от думи на нейния придружител секна. Той вече се ограничаваше само с кратки категорични изречения, за да похвали или разкритикува лицето на всяка срещната жена. Катрин слушаше и се съгласяваше до известно време с цялата вежливост и почтителност, наложени й от нейното девическо съзнание, което не й позволяваше да се престраши да противоречи на мнението на един самоуверен мъж, особено когато става дума за красотата на собствения й пол. Накрая се осмели да смени темата, като попита за онова, което отдавна занимаваше най-много мислите й:
— Чели ли сте „Удолфо“, мистър Торп?
— „Удолфо“! Боже Господи! Не, аз никога не чета романи, имам си по-важни работи.
Смутена и засрамена Катрин се канеше да се извини за въпроса си, но не успя, защото той заговори:
— Всички романи са пълни с безсмислици. След „Том Джоунс“ не се е появявало нищо свястно, освен „Монахът“19, който прочетох завчера. Що се отнася до останалите, те, без изключение, са най-големите дивотии, които могат да се измислят.
— Мисля, че „Удолфо“ непременно ще ви хареса, ако я прочетете. Тя е изключително интересна книга.
— Как пък не, Бога ми! Ако прочета роман, то той ще е от мисис Радклиф. Нейните книги са достатъчно забавни и си струва човек да ги прочете. За разлика от другите, те донякъде са увлекателни и съдържателни.
— „Удолфо“ е написан от мисис Радклиф — каза Катрин колебливо, защото я бе страх, че той ще се почувства неловко.
— Така ли? Невероятно! Ами да, сега си спомням, точно така е, а аз си мислех за една друга глупава книга, чиято авторка е жената, около която вдигат толкова много шум — онази, дето е омъжена за френски емигрант.
— Предполагам, че имате предвид „Камила“?
— Да, точно тази е книгата, страшно неестествена работа! Старец да се люлее на люлка! Веднъж подхванах първата част и попрочетох нещо, но скоро ми стана ясно, че не струва. Всъщност, аз се досетих какво може да представлява това произведение, още преди до го видя. Щом чух, че авторката се е омъжила за френски емигрант, разбрах със сигурност, че няма да издържа да стигна до края.
— Не съм я чела.
— Нищо не сте загубила, уверявам ви. Това са най-ужасните безсмислици, които можете да си представите. Освен един старец, който се люлее на люлка и учи латински, там няма нищо, Бога ми, нищо.
С тази рецензия, чиято справедливост за съжаление Катрин не можеше да оцени, те стигнаха до прага на наетата от мисис Торп квартира. Чувствата на проницателен и безпристрастен читател на „Камила“ отстъпиха място на вълненията на почтителен и любящ син, когато в преддверието срещнаха мисис Торп, която ги беше съзряла, че идват и слизаше от горния етаж.
19
„Том Джоунс“ (1749) — роман, смятан за шедьовър на Хенри Фийлдинг (1707–1754), един от създателите на английския роман. „Монахът“ (1796) — готически роман от Матю Луис (1775–1818)