Обличането отне на мисис Алън толкова много време, че двете дами доста късно влязоха в балната зала. Тъй като курортният сезон бе в разгара си, те едва успяха да се промъкнат в претъпканото помещение. Що се отнася до мистър Алън, той се запъти направо към игралния салон, като ги остави сами да се наслаждават на навалицата. С повече загриженост за безопасността на новата си рокля, отколкото за удобството на протежето си, мисис Алън си проправи път през множеството мъже край вратата с най-голямата бързина, която нужната предпазливост позволяваше. Това не попречи на Катрин да върви неотстъпно редом с нея, вкопчила се в ръката й така здраво, че обичайните усилия на блъскащата се тълпа не можеха да ги разделят. За свое безкрайно учудване тя откри, че придвижването навътре в залата в никакъв случай не бе начин да се освободят от навалицата, защото тя ставаше по-гъста, колкото по-напред отиваха. Бе си представяла, че щом се отдалечат достатъчно от вратата, лесно ще си намерят места за сядане и ще могат да наблюдават танците без никакви притеснения. Действителността, обаче, се оказа съвсем различна и макар че благодарение на неуморното си усърдие те достигнаха до началото на дансинга, положението си остана същото — от танцуващите се виждаха единствено дългите пера върху шапките на някои от дамите. Нашите две дами, обаче, не спряха дотам, защото бяха съзрели нещо по-добро и като проявиха неотслабваща воля и изобретателност, най-накрая се озоваха на пътеката зад най-високата пейка. Тук тълпата беше малко по-рядка и пред мис Морланд се откри пълна гледка на цялото множество долу и на всички опасности, избягнати при неотдавнашното й преминаване през него. Зрелището бе величествено и Катрин за първи път тази вечер почувства, че се намира на бал. У нея се породи копнеж да танцува, но в залата нямаше нито един познат. Мисис Алън правеше всичко, което можеше при тези условия, а то беше от време на време да казва съвсем примирено: „Бих искала да потанцуваш, мила, бих искала да си намериш партньор.“ Известно време младата й приятелка се чувстваше признателна за тези пожелания, но те се повтаряха толкова честа и се оказаха толкова безполезни, че накрая омръзнаха на Катрин и тя престана да благодари.
Не успяха дълго да се радват на спокойствието в тази издигната част на залата, до която се бяха добрали с много мъка. Скоро всички се отправиха да пият чай и двете отново трябваше да си пробиват път като останалите. Катрин започна да изпитва нещо като разочарование. Умори се постоянно да я блъскат хора, в чиито лица в повечето случаи нямаше нищо интересно и които й бяха напълно непознати. Не можеше да облекчи досадата от пленничеството си в тълпата, като размени поне една дума с някой от другите страдалци. Когато най-после стигнаха до бюфета, Катрин почувства още по-остро неудобството от това, че нямаха компания, към която да се присъединят, нямаха познати, към които да се обърнат или кавалер, който да им помогне. Мистър Алън не се виждаше никъде и след като напразно се огледаха да намерят нещо по-подходящо, двете се принудиха да седнат в края на една маса, където вече се бе разположила голяма компания. Нямаха никаква работа там, нито можеха да разговарят с някого, освен помежду си.