Глава четвърта
На следващия ден Катрин забърза към Водната зала с необичайно нетърпение, вътрешно убедена, че ще види там мистър Тилни и готова да му се усмихне при срещата. Не потрябва усмивка — мистър Тилни не се появи. През модните часове в залата можеше да се види всичко живо в Бат, само не и него. Тълпи от хора постоянно влизаха и излизаха, качваха се или слизаха по стълбите — хора, за които никой не го бе грижа и които никой не искаше да види. Единствен той отсъствуваше. „Колко очарователно място е Бат“, каза мисис Алън, когато седнаха близо до големия часовник, уморени да крачат из залата. „И колко хубаво би било, ако имахме тук някой познат.“
Това пожелание толкова пъти бе изказвано напразно, че мисис Алън нямаше особена причина да се надява, че този път ще последва по-благоприятно развитие. Знаем, обаче, че „ако желаното не идва, недей да изпадаш в отчаяние“, защото „неуморимото усърдие постига това, което желаем“. И неуморимото усърдие, с което добрата дама всеки ден бе пожелавала едно и също нещо, най-накрая бе възнаградено. Не бяха изминали и десет минути, когато една лейди, приблизително на възрастта на мисис Алън и седяща от другата й страна, след като се бе взирала в нея внимателно известно време, я заговори изключително любезно:
— Мисля, госпожо, че не греша. Отдавна не съм имала удоволствието да ви видя, но не се ли казвате мисис Алън?
На въпроса бе отговорено с готовност и непозната съобщи, че тя е мисис Торп. Мисис Алън веднага разпозна чертите на своята бивша съученичка и близка приятелка, която бе срещала след училище само веднъж, и то преди много години, когато и двете се бяха омъжили. Срещата предизвика огромна радост, както можеше да се очаква, след като дамите не бяха чували нищо една за друга през последните петнадесет години. Размениха се комплименти за добрия външен вид, както и забележки за това, колко бързо се е изнизало времето след последната им раздяла, колко малко са вярвали, че ще се видят в Бат и какво удоволствие е да попаднеш на стара приятелка. Сетне последваха въпроси и разяснения за семействата, сестрите и братовчедите, като двете дами говореха едновременно с по-голямо желание да разказват, отколкото да слушат, и всяка чуваше съвсем малко от думите на другата. Мисис Торп притежаваше пред мисис Алън голямо предимство — можеше да разказва повече, защото имаше деца. Тя се впусна да описва подробно талантите на синовете си и хубостта на дъщерите си, посочи различното им положение в живота и различните им планове — Джон бе студент в Оксфорд, Едуард учеше в Търговско-шивашкото училище, а Уилям плаваше на кораб. Нямаше други трима на този свят, които да са толкова обичани и зачитани на своето поприще. Мисис Алън не можеше да отговори с подобни факти и не можеше да проглуши ушите на приятелката си с подобни успехи, затова приемаше казаното с неохота и недоверие. Бе принудена само да седи и да се преструва, че слуша всички тези майчини излияния. Все пак се утеши с откритието, което проницателният й поглед скоро направи, че дантелата върху наметката на мисис Торп не беше и наполовина хубава, колкото нейната собствена.
— Ето и моите мили момичета! — възкликна мисис Торп, като посочи три елегантни девойки, които се приближаваха, хванати за ръце. — Скъпа мисис Алън, горя от нетърпение да ви ги представя. За тях ще е огромно удоволствие да се запознаят с вас. Най-високата е Изабела, тя е най-голямата и кажете — не е ли много хубава? Другите две също са много харесвани, но, според мене, Изабела е най-красивата.
Трите мис Торп бяха представени, представена им бе и мис Морланд, за която от известно време бяха забравили. Името й порази всички и след като поговори с нея много любезно, най-голямата млада дама заяви на глас пред останалите: