Дори един бал не би бил по-добре дошъл за Катрин от този малък излет, толкова силно бе нейното желание да види Удстън. Нейното сърце все още туптеше от радост, когато след около един час в стаята, в която седяха с Елинор, влезе Хенри с ботуши и палто и заяви:
— Явявам се пред вас, млади дами, подчертано настроен да ви изнеса едно назидателно слово. Искам да отбележа, че за удоволствията си на този свят трябва винаги да плащаме и че често ги купуваме на твърде висока цена, като жертвуваме питомното щастие, за да гоним дивото, а не е ясно дали ще го хванем. Вземете за пример мене в този момент. За да мога да се надявам на радостта да ви видя в Удсът в сряда, която може да ми бъде отнета поради лошото време и още двадесет други причини, аз съм длъжен да замина веднага, два дена по-рано, отколкото възнамерявах.
— Да заминете! — лицето на Катрин силно помръкна. — Защо?
— Защо! Как можете да ми задавате този въпрос? Защото няма време за губене и не бива да изкарвам ума на моята икономка от страх. Защото трябва да замина и приготвя обяд за вас.
— О, не говорите сериозно!
— Съвсем сериозно, при това със съжаление, защото предпочитам да остана.
— Но как можете да помислите подобно нещо след казаното от генерала? Та той изрично не желаеше да си създавате някакви затруднения, защото ще ни е достатъчно просто онова, което имате.
Хенри само се усмихна.
— Определено абсолютно излишно е да се стараете заради сестра си или мене, а генералът наблегна да не правите никакви излишни приготовления. Освен това, дори да беше казал два пъти по-малко, вкъщи винаги му поднасят толкова разкошни обеди, че за него няма да има никакво значение, ако веднъж седне на по-скромна трапеза.
— Бих желал да разсъждавам като вас, заради баща си и заради себе си. Сега довиждане. Тъй като утре е неделя, Елинор, няма да се връщам.
Той излезе. На Катрин винаги й бе било по-лесно да се усъмни в собствената си преценка, отколкото в преценката на Хенри, затова не измина много време и тя бе принудена да приеме, че той е прав, колкото и неприятно да й беше заминаването му. Но мислите й задълго се задържаха върху необяснимото поведение на генерала. Тя вече бе установила, от собствени наблюдения, без някой да й подсказва, колко придирчив бе той към храната си. Все пак бе напълно непостижимо за ума защо бе трябвало да твърди тъй настойчиво едно, докато през цялото време е мислел друго? Изобщо трудно беше да се разберат хората. Но кой, ако не Хенри, би могъл да знае какво цели баща му?
Сега обаче от събота до сряда те щяха да прекарат без Хенри. Това беше тъжното заключение от всяко разсъждение на Катрин. И писмото на капитан Тилни сигурно щеше да пристигне в негово отсъствие, и в сряда положително щеше да вали. Миналото, настоящето и бъдещето изглеждаха еднакво мрачни. Брат й бе тъй нещастен, загубата на Изабела — мъчителна, а Елинор — винаги в понижено настроения в отсъствието на Хенри. Имаше ли нещо, което да заинтересува или развесели Катрин? Бяха й омръзнали горите и обрамчващите алеите храсти — неизменно тъй равно подкастрени и лишени от живот. Самото Абатство сега за нея не представляваше нищо повече от всяка друга сграда. Болезненият спомен за нейната глупост, която то подхрани и доведе до крайност, бе единственото чувство, което зданието събуждаше у нея. Как коренно се бяха променили представите у нея, която така бе копняла да попадне в абатство! Сега въображението на Катрин й рисуваше като най-очарователен непретенциозния уют на един пасторски дом с удобно разположение на помещенията, нещо като дома във Фулъртън, но много по-добър. Във Фулъртън можеше да има недостатъци, но Удстън вероятно бе идеален. Ех, веднъж да дойдеше сряда.
И сряда дойде, и то точно когато й бе време да дойде. Беше слънчев ден и Катрин не стъпваше по земята от радост. В десет часа каретата с четирите коня изведе тримата от Абатството и като приятно изминаха около двадесет мили, навлязоха в Удстън, голямо и многолюдно село, разположено сред привлекателни околности. Катрин се срамуваше да каже колко красиво й се струва, докато генералът, изглежда решил, че трябва да се извинява, говореше за равнинната местност и малкото къщи в селото. Но в душата си Катрин предпочиташе това място пред всички останали, посетени досега, и разглеждаше с възхищение всяка по-голяма къща и всички бакалнички, покрай които минаваха. В другия край на селото, на добре подбрано разстояние от останалите къщи, се издигаше пасторският дом, новопостроена солидна каменна сграда с полукръгла форма и зелени порти. Когато доближиха до вратата, видяха Хенри със своите другари в самотата — едро младо нюфаундлендско куче и два или три териера, готов да ги посрещне и да им окаже цялото си гостоприемство.