Катрин съзнаваше, че ако отлага, ще й бъде по-трудно да повдигне неприятния въпрос, затова се възползва от първата възможност, когато се оказа насаме с Елинор. Прекъсна я, докато говореше нещо съвсем различно и обяви, че в най-скоро време се налага да се прибира вкъщи. И видът, и думите на Елинор показваха колко е стресната. Тя се била надявала Катрин да й достави много по-продължително удоволствие с присъствието си, била се подвела (може би поради собствените си желания) да смята, че Катрин й обещала да гостува по-дълго и не могла да не мисли, че ако мистър и мисис Морланд знаели колко щастлива е тя в присъствието на дъщеря им, биха проявили великодушие и не биха ускорявали завръщането й вкъщи. Катрин трябваше да обясни:
— О, не, не става изобщо дума за баща ми и майка ми, те съвсем не настояват да бързам. На тях им стига да бъда щастлива.
— Тогава мога ли да попитам защо толкова бързате да ни напуснете?
— Хм. Толкова дълго стоя тук.
— Е, щом използвате тази дума, няма повече да настоявам. Ако ви се струва дълго…
— О, не, не исках да кажа това! Ако ставаше въпрос само за собственото ми удоволствие, бих ви гостувала още толкова.
И веднага бе уговорено, че докато на Катрин не й омръзне, няма да мисли за тръгване. След като така мило бе отстранена първата причина за тревогите й, втората също престана да я измъчва. Катрин получи най-сладостни доказателства за значението на своето място сред тях — сърдечността и искреността, с която Елинор настояваше тя да не си заминава и благодарната усмивка на Хенри, когато му съобщиха, че гостенката им твърдо остава още при тях. Сега у Катрин се запази само онази мъничка тревога, без която човешкото съзнание никога не може да се чувства спокойно. Тя вярваше — почти винаги — че Хенри я обича и абсолютно винаги, че баща му и сестра му също я обичат и дори желаят тя да стане член на семейството им. А щом вярата й беше стигнала дотам, съмненията и тревогите й не предизвикваха у нея нищо повече от безобидна досада.
Хенри не бе в състояние да изпълни разпорежданията на баща си и да остане през цялото време в Нортангър в услуга на дамите, докато генералът е в Лондон. Помощникът му в Удстън бе зает и Хенри трябваше да ги напусне в събота за няколко дни. Сега неговото отсъствие не бе тъй мъчително, както когато генералът си беше вкъщи. Веселието им поутихна, но доброто им настроение не се развали. Момичетата си избираха еднакви занимания, близостта помежду им растеше и те откриха, че дори когато бяха само двете, се забавляват чудесно и в деня на заминаването на Хенри напуснаха трапезарията едва в единадесет, което беше доста късен час за Абатството. Току-що се бяха изкачили до горната площадка, когато им се стори, доколкото можеха да съдят поради дебелите зидове, че към вратата се приближава карета. В следващия момент силният звук на звънеца превърна предположението в увереност. След първия смут, предизвикан от изненадата: „О, Господи, какво ли се е случило?“, Елинор бързо реши, че това е по-големият й брат, който често пристигал така изненадващо, макар и в толкова необичайно време, и бързо слезе долу да го посрещне.
Катрин продължи към стаята си, като напрегна целия си ум да реши как да се държи по-нататък с капитан Тилни. Тя си спомни неблагоприятното впечатление, което поведението му й бе направило. Убедена бе, че той е прекалено изтънчен джентълмен, за да одобри нейната личност, но се успокояваше с мисълта, че поне при сегашните обстоятелства срещата им не би трябвало да бъде твърде мъчителна. Катрин се надяваше, че той никога няма да отвори дума за мис Торп. Много вероятно бе да не съществува подобна опасност, защото би следвало той да се срамува от ролята, която е изиграл. Затова Катрин смяташе, че ако избегнеха всякакво споменаване на случки от Бат, тя би могла да се държи с него много вежливо. Докато разсъждаваше върху това, времето течеше. Радостта Елинор да го види и да говори тъй дълго с него говореше в негова полза. Вече бе минал половин час от пристигането му, а тя все не се качваше горе.