Катрин се отпусна на стола, без да може да си поеме дъх или отрони дума.
— Не вярвах на ушите си, когато го чух. И колкото и справедливи да са огромният ви гняв и обида в този момент, те не са по-силни от онова, което аз… но не бива да говоря за собствените си чувства. О, само ако можех с нещо да помогна! Боже Господи! Какво ще кажат баща ви и майка ви! След като с любезностите си ви отведохме от истинските ви приятели и тяхната закрила тук… на двойно по-голямо разстояние от дома ви, да ви накараме да напуснете тази къща, без дори да се съобразим с изискванията на най-обикновената вежливост! Скъпа, скъпа Катрин, като ви нося тази вест, аз се чувствам виновна за цялата й оскърбителност. И все пак мисля, че ще ми простите, защото прекарахте достатъчно време в тази къща, за да разберете навярно, че тук аз съм домакиня само на думи и не е по силите ми да направя нищо.
— Обидила ли съм с нещо генерала? — с треперещ глас запита Катрин.
— О, Боже! Въпреки дъщерните си чувства, всичко, което зная, всичко, което мога да отговоря, е, че не сте му дала никакви основания да се чувства обиден. Естествено, той е страшно ядосан, рядко съм го виждала в такова състояние. Баща ми няма лесен характер. Явно се е случило нещо, което го е раздразнило извънредно силно — някакво разочарование, някаква неприятност, която в момента му се струва по-важна от всичко. Но аз не бих могла дори да предположа, че вие с нещо сте го засегнала, това би било невъзможно!
За Катрин бе мъчение да говори. Опита се да каже няколко думи само заради Елинор.
— Наистина много съжалявам — промълви тя, — ако с нещо съм обидила генерала. Това е последното нещо, което бих сторила съзнателно. Но не се чувствайте нещастна, Елинор. Обещанията трябва да се спазват. Само съжалявам, че не си спомниха за него по-рано, за да мога да пиша вкъщи. Но това е почти без значение.
— Аз се надявам, искрено се надявам, че няма да бъде застрашена физическата ви безопасност, но всичко останало ще се окаже неизразимо засегнато: душевното ви спокойствие, приличието, почтеността, чувствата на семейството ви — всичко, без изключение. Ако вашите приятели, семейство Алън, бяха все още в Бат, можехте да отидете при тях, щяхте да стигнете само за няколко часа. Но да пропътувате седемдесет мили с наета пощенска кола, на вашата възраст, сама, без придружител!
— О, няма нищо страшно в пътуването. Не мислете за това. А щом ще се разделяме, няколко часа по-рано или по-късно нямат значение. Мога да се приготвя до седем. Моля ви, нека ме извикат навреме.
Елинор разбра, че тя иска да остане сама и тъй като бе убедена, че и за двете е по-добре да избягнат по-нататъшни разговори, я остави с думите: „Ще ви видя утре сутринта“.
Сърцето на Катрин се нуждаеше от облекчение, иначе щеше да се пръсне. В присъствието на Елинор колкото приятелските чувства, толкова и гордостта й бе възпирала сълзите, но щом тя излезе, те рукнаха като порой от очите й. Да я изгонят от къщата и то по този начин! Без никаква причина, която да оправдае, или извинение, което да смекчи резкостта, грубостта, нещо повече — арогантността на подобна постъпка!
Хенри беше далече и тя нямаше възможност дори да се сбогува с него. Загубени бяха всички свързани с него надежди и очаквания — и докога ли? Кой би могъл да каже кога ще се срещнат отново? И всичко това бе дело на човек като генерал Тилни — толкова любезен, възпитан и особено благосклонен към нея. Беше колкото унизително и мъчително, толкова и неразбираемо. С еднаква обърканост и тревога Катрин размишляваше за възможните подбуди на генерала и неясния край. Начинът, по който постъпваха с нея, беше грубо невъзпитан. Бяха побързали да я отпратят, без да се интересуват ни най-малко дали няма да й бъде неудобно и поне привидно да й позволят да избере времето или начина на пътуването. От двата възможни дни за заминаването й бе определен първият, при това почти в най-ранния час, сякаш той твърдо бе решил, че тя трябва да е изчезнала от къщата, преди да е станал, за да не бъде принуден да я вижда. Какво би могло да означава всичко това, освен преднамерено оскърбление? По един или друг начин тя бе имала нещастието да го обиди. Елинор бе пожелала да й спести тази болезнена мисъл, но Катрин не вярваше, че е възможно да съществува такава несправедливост или беда, която да предизвика у някого толкова неприязън към човек, който не е свързан или поне се предполага, че не е свързан с тях.