Глава двадесет и девета
Катрин бе прекалено нещастна, за да изпитва страх. Самото пътуване не й вдъхваше никакъв ужас. Тя тръгна, без да се тревожи от продължителността му и без да обръща внимание на неудобствата да бъде сама. Свита в единия ъгъл на колата, тя ридаеше неудържимо. Вдигна глава и можа да хвърли поглед назад, едва когато бяха изминали няколко мили извън стените на Абатството и най-високата част от парка на имението вече почти се бе скрила зад хоризонта. За беда, пътуваше по същия път, по който само преди десет дни така щастливо се бе разходила до Удстън и обратно. Докато изминаваха четиринадесетте мили, горчивината й стана по-тежка, защото покрай нея се нижеха същите онези околности, които първия път бе наблюдавала в съвсем различно настроение. Страданието й се засилваше с всяка миля, доближаваща я до Удстън, а когато милите останаха само пет и колата подмина разклона за селото и мисълта, че Хенри е толкова близо, а не знае нищо за случилото се, изпълни Катрин с неописуема мъка и страдание.
Денят, прекаран в Удстън, беше един от най-щастливите в живота й. През този ден генералът бе използвал такива изрази по отношение на Хенри и самата нея, беше говорил и се беше държал по такъв начин, че съвсем недвусмислено я убеди, че действително желае тяхната женитба. Да, само преди десет дни тя беше опиянена от подчертаното му внимание, макар че малко я смущаваше прекаленото съобразяване с нейното мнение. Но сега… какво бе сторила или пропуснала да стори, за да се стигне до подобна промяна?
Единствената нанесена от нея обида, за която можеше да обвини себе си, беше от такъв характер, че едва ли бе възможно той да научи за нея. Само Хенри и собственото й сърце бяха посветени в ужасните подозрения, които тя така необосновано беше таила, но Катрин беше убедена, че тайната й е опазена. Хенри не би могъл да я предаде, поне не преднамерено. Ако баща му наистина по някакво нещастно стечение на обстоятелствата беше разбрал какво се бе осмелила да мисли и търси, какви безпочвени фантазии и оскърбителни проучвания я бяха занимавали, не би се учудила и на най-яростното му негодуване, не би се удивила, ако я изхвърлеше от къщата си. Ала Катрин беше сигурна, че генералът не може да знае за тези обстоятелства, които единствено можеха да оправдаят действията му, донесли й толкова страдания.
Колкото и да я вълнуваха подобни догадки, не те стояха на първо място. Имаше една друга мисъл, по-близка до сърцето й, една по-обсебваща и трепетна тревога. Какви ще бъдат мислите, чувствата и видът на Хенри, когато се върне в Нортангър и разбере, че тя си е заминала. Това беше въпросът, който будеше натрапчив интерес у нея и засенчваше всичко останало. Той не й оставяше минута покой. Безпокойството и утехата се редуваха. Катрин ту се плашеше, че Хенри спокойно ще се примири с постъпката на баща си, ту се изпълваше с блажена увереност в неговото съжаление и негодуване. Естествено, той няма да се осмели да говори пред генерала, но пред Елинор — какво ли би споделил с Елинор?
Часовете се изнизваха сред тези непрестанно връхлитащи я съмнения и догадки за редица неща, върху които съзнанието й не беше в състояние да се задържи повече от секунда и пътуването напредваше по-бързо, отколкото Катрин бе очаквала. Упоритите неспокойни мисли, които не й позволяваха да забелязва нищо около себе си, след като бе подминала околностите на Удстън, й спестиха всякакви наблюдения докъде се е придвижила и макар че нито една гледка по пътя не задържа дори за момент вниманието й, пътуването изобщо не й се стори отегчително. Имаше и друга причина за това — тя не изгаряше от желание пътешествието да свърши, защото връщането във Фулъртън по този начин почти означаваше да си развали удоволствието да види своите най-обични хора след толкова продължително отсъствие — цели единадесет седмици. Какво трябваше да каже, за да не унизи себе си, да не увеличи собствената си мъка, като я изповяда пред други, а и да не предизвика безсмислено негодуване, което вероятно щеше да засегне и невинните наред с виновните, защото породената враждебност нямаше да прави разлика. Тя никога не би могла да отдаде дължимото на достойнствата на Хенри и Елинор, защото прекалено силните й чувства не можеха да се изразят с думи, а ако към тях също се създадеше неприязън поради неблагоприятното мнение за баща им, това би я проболо право в сърцето.