Те направиха съвсем кратко посещение на мисис Алън, по време на което без всякаква връзка Хенри изричаше първото нещо, дошло му на ум, а Катрин, погълната от неизразимото си щастие, почти не отвори уста. След това отново можеха да се предадат на възторга на ново тет-а-тет, по време на което Катрин успя да прецени доколко Хенри разполагаше с бащиното си позволение да й направи предложение. Когато преди два дни той се бе завърнал от Удстън, край Абатството го бе посрещнал разгневеният генерал, набързо го бе осведомил, че мис Морланд е заминала и му бе заповядал повече да не мисли за нея.
С такава родителска благословия сега той й предлагаше ръката си. Докато слушаше този разказ сред целия ужас на очакването, на уплашената Катрин все пак й стана драго от милата предпазливост, с която Хенри я бе спасил от необходимостта да му откаже по морални подбуди, както щеше да се получи, ако му беше дала дума, преди да узнае тези обстоятелства. Той продължаваше да обяснява по-подробно поведението и мотивите на баща си и чувството на Катрин прерасна дори в ликуващо задоволство. Генералът не бе имал в какво да я обвини, нищо не бе могъл да изтъкне в нейна вреда, освен че се е оказала неволно и несъзнателно обект на заблудата, която неговата гордост не бе в състояние да прости, но която истинската гордост би се срамувала да признае. Катрин бе виновна единствено за това, че беше по-бедна, отколкото той очаквал. Изпаднал в погрешно убеждение, че тя има голямо състояние и бъдещо наследство, той с ласкателства бе постигнал по-близко познанство с нея в Бат, настойчиво бе търсил компанията й в Нортангър и я беше определил за своя снаха. След като установил собствената си грешка, решил, че най-доброто, което може да стори, е да я изхвърли от къщата си, макар да имал чувството, че това е недостатъчно доказателство за негодуването му спрямо нея и за презрението, което изпитваше към нейното семейство.
В началото го бе подвел Джон Торп. Една вечер в театъра, след като забелязал вниманието, което синът му отделя на мис Морланд, генералът случайно запитал Торп дали я познава по-отблизо. Торп, особено щастлив да разговаря с влиятелен човек като генерал Тилни, се впуснал в радостна и горделива словоохотливост. Тъй като по това време всеки момент се очаквал годежът на Морланд с Изабела, а самият Джон твърдо бил решил да се ожени за Катрин, неговата суета го подтикнала да представи семейството за още по-богато, отколкото го мислел, воден от тщеславието и алчността си. През целия му живот, чувството му за собствена важност го подтикваше всички, с които е свързан или може да се свърже, да бъдат хора с тежест. Колкото повече се задълбочаваше познанството му с някого, толкова богатството на този човек растеше. Затова състоянието на Морланд, надценено още в началото, постоянно се увеличаваше след запознанството между него и Катрин. И за да придаде блясък на разговора си с генерала, Торп още повече се постара, като удвои приходите, които в неговата фантазия мистър Морланд получаваше като добре поставен свещеник, увеличи три пъти личното му състояние, прибави богата леля и зачеркна половината от децата и така съумя да представи цялото семейство в най-благоприятна светлина. За Катрин специално, която беше обект на особено любопитството от страна на генерала, както и на лични надежди на Торп, последният имаше още нещо в резерв — десетте хиляди лири, които получаваше от баща си, щяха да бъдат хубава добавка към имота на мистър Алън. Нейната близост с това семейство караше Торп сериозно да вярва, че ще й завещаят добро състояние и затова спокойно я представяше като почти официално признатата бъдеща наследничка на Фулъртън. В действията си генералът бе изхождал от тези сведения, без изобщо да му хрумне да се усъмни в достоверността им. Интересът на Торп към семейството, единият член на което скоро щеше да се годява за сестра му, а за другия той самият имаше планове (обстоятелства, с които се хвалеше почти еднакво открито), изглеждаше напълно сигурна гаранция за истината. Към това се добавяха абсолютно действителните факти, че семейство Алън бяха богати и бездетни, че мис Морланд бе поверена на техните грижи и — когато запознанството му с нея позволи да прецени — че те се отнасяха към нея с родителска нежност. Решението му се бе оформило бързо. Той вече бе съзрял в израза на сина си симпатии към мис Морланд и изпълнен с благодарност към мистър Торп за неговите сведения, почти в същия момент бе намислил да не пести усилия и да охлади разтръбявания интерес на Джон към Катрин и да разруши най-скъпите му надежди. По това време Катрин толкова малко знаеше за всичко това, колкото и собствените му деца. Хенри и Елинор не забелязваха нищо в нейното положение, което би могло да привлече особената благосклонност на баща им и с удивление наблюдаваха това внезапно, трайно и подчертано внимание. Макар напоследък Хенри да се беше убедил от някои намеци, съпътстващи почти изричната заповед да направи всичко възможно, за да спечели Катрин, че баща му вярва в изгодата от такава връзка, чак до последното обяснение в Нортангър децата нямаха дори най-малка представа за неверните сметки, които го бяха тласнали да действа. Че сметките му са неверни, генерал Тилни бе научил от същата личност, която ги беше направила негово достояние, от самия Торп, когото случайно беше срещнал в Лондон. Под влиянието на точно противоположни на предишните му чувства, раздразнен от отказа на Катрин, а още повече от неуспеха на съвсем скорошния опит да се постигне помирение между Морланд и Изабела, убеден, че те са се разделили завинаги и обърнал гръб на приятелството, от което повече нямаше полза, Джон Торп бе побързал да отрече всичко благоприятно, казано по-рано за семейство Морланд. Той бе признал, че си бил създал напълно погрешно мнение за тяхното състояние и характери, подведен от самохвалството на своя приятел.