— Аз съм широко сърце! Вие го знаете! А който не вярва, ще го изхвърля през вратата!
Когато стомната бе изпразнена, персийският Ахмед бе обхванат от сънливост, на която не бе в състояние да устои. След известно време съдържателят го последва. Двамата заспаха. Турският Ахмед им се присмиваше, но и той се почувства уморен. Каза, че щял да си върви, но без да събуди спящите. Това здравата щяло да ги ядоса. Изпратих го. Вън той ми призна:
— Сихди, аз безкрайно те обичам. Искаш ли да ми изпълниш една молба?
— На драго сърце, стига да мога — уверих аз.
— Вие утре пак ще идете в гората. Навестете ме преди туй. Имам да ви съобщя нещо важно, което ще ви достави голяма радост. Ще дойдете ли?
— Да.
— Благодаря ти! Няма да се разкайвате. Все си заслужава един душа — човек като мен да бъде посетен, а аз ще ви възнаградя царски.
При това сериозно уверение вдигна ръка като за клетва и си замина, без да изрече поздрав. Когато влязох в стаята, персиецът тъкмо се бе разбудил. Той откри, че другарят му си е отишъл, и на свой ред си тръгна, без да събуди ефендито. Ние излязохме с него.
Вън каза, давайки си труда да не се кандилка насам-натам:
— Сихди, аз съм твой приятел, твоят най-добър приятел! Вярваш ли го?
— Да не би да желаеш да се усъмня в това? — осведомих се предпазливо.
— Не, наистина не! Аз те обичам. Обичам ви и двамата. И вие също ме обичате, защото виждате, че съм душа — човек. Трябва да ви докажа, че сте влезли в сърцето ви. Затова бих помолил още заранта да ме споходите, но се опасявам, че по това време още ще спя. Затова ви каня да дойдете по обяд. Искаш ли да ми окажеш тази любезност?
— С удоволствие!
— Благодаря ти! Аллах да ви проводи един много дебел, тлъст сан! Лека нощ!
— Лека нощ.
Тръгна си. Аз забелязах, че Халеф поиска да каже нещо, и му попречих.
— Пет, тихо! Двамата тайни пратеници гледат отгоре. Чух единия кепенк да се помръдва. Те са чули всичко, което персиецът изрече така гръмко.
— В такъв случай ще ни сметнат за приятел на престъпната банда. Ще влезем ли пак?
— Не. Ще отидем да спим. Хайде!
Отправихме се към задната страна на къщата и се качихме по стълбите на равния покрив, за да потърсим жилището си. Двамата хазяйстващи над нас мъже сигурно ни чуха да идваме. Да ни видят, не можеха, тъй като нощта бе тъмна като в рог. Без да палим малката лампа със сусамово масло, си легнахме да почиваме и скоро задрямахме. Но сънят не продължи и четвърт час и бяхме събудени. Сега запалихме светлина и видяхме милите животинки да изпъплят от всички цепнатини и пролуки на дървенията и да падат върху нас. Как двамата мъже над нас съумяваха да издържат на тези пълчища паразити, ми беше необяснимо.
Ударихме на бяг. На покрива, възможно по-далеч от стаите ни, си нагласихме с помощта на собствените си одеяла една що-годе добра постеля, която обещаваше по-дълга почивка. Но и тук бяхме обезпокоени, макар и не по толкова отвратителен начин. Едва се бяхме устроили и лежахме тихо, очаквайки дрямката, когато чухме под нас висок глас. Звучеше толкова близо, сякаш говорещият държеше устата си до тавана. Изглеждаше много възбуден. Чувахме го добре, различавахме даже отделните думи, но не бе възможно да ги разбираме. Идваше от определено място между Халеф и мен. Заопипвахме едновременно нататък. Имаше дупка с диаметър приблизително колкото обикновена тръба за печка. Беше затъпкана с парцали, изравнени после с крак.