— В такъв случай ще вървя да спя, иначе той утре ще потегли, преди да съм станал.
Тръгна си. Когато вратата се затвори след него. Абдахн ефенди вдигна своята пестница и я разтърси, заканително след него.
— Търчи още днес, капасъзино! И твоето време наближава! Ще заложиш последния си барут, а сетне ще полетиш след него.
Отново зашари из стаята, после тикна вътрешното резе на вратата и пристъпи към оджака. Там се търкаляше една груба четка от четина. Помете с нея нападалата мръсотия от каменната плоча, лежаща наравно със земята. После я изправи на единия ръб. Откри се голяма и дълбока четвъртита дупка. От нея измъкна плетена кошница, която точно й пасваше, и я остави на пода. Всичко това ставаше отвесно под моите очи. Не беше възможно да го виждам по-ясно. Както стоеше сега кошницата, приличаше на малък скрин с пет разположени едно над друго чекмеджета. Само че тези не се издърпваха. Дъната им бяха неподвижни, а отпред ги затваряха малки плетени вратички. Ефендито отвори една и извади от отделението дебела счетоводна книга. Отправи се с нея към масата, на която бяхме седели, и започна нещо да пресмята. След това затвори шумно книгата, сложи я в чекмеджето и затвори вратичката. После спусна кошницата обратно в дупката и сложи отгоре плочата, за да я покрие отново с мръсотия и пепел. При неговата пълнота тази работа му беше много трудна. Когато се изправи, пое си дълбоко дъх и си заговори полугласно, но за мен все пак разбираемо:
— Всички тайни лежат тук заровени. Никой не може да ги намери! Те са твърде глупави за тая цел, твърде глупави!
Духна маслената лампа и напусна стаята. В нея нямаше постеля. Той спеше на друго място.
Какво безкрайно важно откритие бях направил. Халеф не бе имал възможност да подслушва и наблюдава заедно с мен. Разказах му всичко. Той не се учуди много. Най-много го изненада, че трябваше да хвръкнем във въздуха. А най-много го хвана яд, дето ефендито се е осмелил да го нарече «малкият палячо».
— Хубавичко ще опознае той палячото! — закани се той. — Направи ли ти впечатление, че наричат двамата офицери «двете души»?
— Да. Заради постоянния им израз!
— И че тлъстакът сега вече също знае за «Отче наш»?
— За мен това е най-важното! Това е Божи промисъл! Това е встъпление към изпълнението на второто условие. То ще действа и работи в него, докато из един път се пръсне. Е, а сега нека и ние опитаме да поспим! Лека нощ, Халеф!
Сънят дълго не искаше да ни споходи. Халеф имаше още куп въпроси и за малко да забравим да затъпчем дупката на оджака. Най-сетне дрямката все пак дойде и не си тръгна, докато слънцето не изгря. Изкъпахме се в потока, изпихме си сутрешното кафе, погрижихме се за провизии, взехме си пушките и пристъпихме към своята дневна работа. Дебелият още спеше. Щеше да приеме, че сме излезли на лов, но в действителност ние се качихме при Ахмед ага, мъжа с птичето лице.
Керванският път се протегляше в няколко завоя към височината и беше обрамчен от двете страни с храсти. След първия завой спряхме зад тези храсти да погледнем назад. Действително! Доносникът, когото снощи бях подслушал с ефендито, ни следваше. Беше ни дебнал.
— Кой може да е той? — попита Халеф.
— Ще научим от турския Ахмед ага, който ще го види да минава — отвърнах аз.
Побързахме нататък, за да не забележи шпионинът, че сме го прозрели. Не си струва да описвам постройките на турската митница. Достатъчно е да кажа, че началникът беше вече буден и ни бе видял още отдалеч. Излезе да ни посрещне. Едва бе станало това и се появи и шпионинът. Бях предположил, че ще мине край нас, правейки се на безразличен. Но за мое удивление той не го стори, а като ни видя, тръгна право към нас. Ахмед ага махна към него:
— Там идва моят баш чауш [4] Омар. Той е кадърен мъж. Ще позволиш ли да остане при нас?
— Ти си сайбията, твоя да бъде волята ти. Значи и той е военен?
— Всъщност не. Местен човек е. Аз набирам командата си не от военни, а от околността. Така е по-изгодно. Влезте! Дано ви хареса при мен!
Поведе ни не към служебното помещение, а към частните си «покои», където живееше, пушеше и спеше, фелдфебелът проявяваше голяма смиреност — щастлив, че му е позволено да се присъедини към нас. А ние се отнасяхме така приятелски с него, сякаш изобщо не знаехме нищо. Едва-що се бяхме настанили и Ахмед ага не се забави да ни съобщи причината на своята покана. Държа дълга реч за любовта си към нас и за моето умение да правя панч. Този панч бил най-върховната от всички земни наслади и той се надявал, че ще направя и за него това, което съм направил вчера за Абдахн ефенди. Бил душа — човек и определено щял да ми бъде много благодарен. Погрижил се бил за всичко. Лимони, кромид, чесън, арак и ром въпреки високото мито винаги имало в наличност. Само алое нямал. Дали не можело да се мине тоя път без него, а? В крайна сметка съм можел да нагодя стиховете, които трябва да пея, към липсата на алое. В такава красива, слънчева утрин като днешната един или два панча щели хубаво да се отразят. Ако панчът трябвало да бъде приготвен без свидетел, можел съм да отида в стаята отсреща, където живеел баш чаушът. А тя сега нали била празна. Там имало и оджак.