— Че как иначе щях да получавам пропускателни марки?
Не разбрах думите. Докато ги казваше, той отпусна ръка и направи с китката онова въртеливо движение отпред — назад, което означава изчезване или гепене. Не продължих да питам, защото такива неща човек не трябва да насилва, а да ги оставя да си дойдат от само себе си. Когато вече здравата се натряска, последното, което узнахме, беше, че изпитвал непреодолима погнуса от шиитските трупове. Те много често, дори по цял керван, били пренасяни оттук, за да бъдат погребани долу в свещените градове на Ирак Араби. Той не можел да понася вонята им и удрял на бяг всеки път, когато приближавало такова нещо. Тъкмо ни разправяше това и влезе един мъж, който се държеше много свойски с него. Доложи, че персийският лейтенант сега не вардел и трите катъра, значи можели да тръгват. Помоли за три марки.
— Идвам веднага — отвърна началникът.
Мъжът се отдалечи, а Ахмед ага поиска да се дигне от мястото си. Падаше тутакси, щом отново опитваше.
Накрая измъкна една малка чантичка изпод елека, подаде ми я и заломоти:
— Извади три и излез! Залепи ги!
— Къде? — попитах.
— На ка… ка… катърите на чел… чел… челния каиш. Там ги ле… ле… лепи пер… пер… персиецът ви… ви… винаги!
Отворих чантичката. Съдържаше пропускателни марки.
— Но те са персийски! — рекох учудено. — Ти имаш право да лепиш само турски!
— Аз и… им… имам каквото си ис… искам право! — навика ме той. — Ти си длъ… длъжен да се по… подчиняваш! Чупката!
Подчиних се от добро намерение, извадих три марки, върнах му чантичката и излязох. Вън стоеше мъжът с трите катъра. Залепих на всяко животно по една пропускателна марка на челния ремък. Мъжът поблагодари и се отдалечи с животните си. Смяташе, че съм посветен в нещата, а и аз сега действително бях такъв. Турският Ахмед ага крадеше пропускателни марки от персийския Селим ага, за да върти собствена контрабанда. При наличието на тези марки персийският началник — митница не извършваше проверка на багажа, защото приемаше, че неговият лейтенант вече го е прегледал. Когато влязох, турчинът лежеше на възглавницата си и хъркаше. Тръгнахме си, без да направим опит да го събудим.
С излизането си от къщата видяхме трима полуголи типа. Минаваха границата и трябваше да бъдат проверени с багажа си на турската митница. Всеки водеше по един изтощен катър, а всеки катър носеше по два вонящи направо на чума ковчези, в които се намираха разложените останки на починали персийци. Шиитите вярват, както е известно, че човек отива право на небето, ако след смъртта си бъде откаран към Мешхед Али или Кербела и бъде погребан там. Вонята беше толкова голяма, че трябваше да си запушим носовете. Понеже не се мярна никакъв служител, тримата келеши минаха бавно и се хилеха така широко, че чак биеше на очи.
— Сихди, да се промъкнем подире им! Те крият нещо! — прошепна Халеф.
Съгласих се. Оставихме ги да изчезнат зад първия завой и се запромъквахме бързо и безшумно след тях. Платото беше обратно на голямо разстояние — докъдето достигаше влагата на долината — с храсти и дървета. Те ни предлагаха добро прикритие. Тримата катърджии не виждаха, че ги следваме. Мина четвърт час и още толкова, без нещо да се случи. Но после те внезапно спряха, оглеждаха се дълго и предпазливо и като сметнаха, че никой не ги гледа, навлязоха от шосето в храстите. Ние не ги последвахме, а останахме да чакаме. След известно време се появиха на същото място, за да продължат прекъснатия си път. Когато се изгубиха в далечината, отидохме до въпросното място и ясно оставената следа ни поведе в храсталака. Само след броени крачки обонянието ни подсказа, че са оставили тук вонящите си товари. Колкото по-нататък отивахме, толкова по-ужасна ставаше смрадта, докато стигнахме една дълбока хлътнатина. Там лежеше «благоуханното» съдържание на ковчезите — отвратително разложена, изпускаща пъклени чумни еманации плът. И тя беше на дивеч, само на дивеч.
— Значи не са човешки трупове — удиви се Халеф. — Мискините пълнят ковчезите наполовина с вонящо месо, наполовина със стока! Като оставят митницата зад себе си, захвърлят мършата и се присмиват на турския Ахмед ага, че не може да понася зловонието и не претърсва ковчезите. Кой ли е шмекерът, дето го е измъдрил?
— Предполагам, че скоро ще научим. Засега знаем достатъчно и можем да вървим.
Върнахме се в долината и я прекосихме, но не по керванския път, защото щяхме там да бъдем видени от Абдахн ефенди или хората му, а на едно място в гората, където рекичката беше достатъчно тясна за прескачане. После се изкачихме по другата страна под дърветата до високия ръб, за да навестим сега персийския Ахмед ага, тъй като междувременно бе наближило обяд. Когато видяхме пред себе си митницата, построена точно както турската, Халеф спря и каза: