— Чувала съм — отговори тя.
— Ти се молиш заедно с децата си: «Избави ни от Абдахн ефенди и всичките му приятели!» С тази молитва се възнасят твоите ангели към небето. И по уханието на тези рози ще се върнат, за да ти кажат: «Вашата молитва е чута. Само още няколко дена и ще бъдете избавени.»
И обръщайки се към нейния мъж, собственика на дъскорезницата, продължих:
— Условието на турския пратеник е вече изпълнено. Бог изпрати християнина! Сега чакай спокойно какво ще стане по-нататък! Останете със здраве и благодаря за розите!
Бързо се отдалечих. Халеф също благодари и ме последва също така бързо. Гласовете им ни догониха, но ние не се обърнахме, а побързахме да изчезнем в гората. След това си направихме един спокоен излет през великолепния лес, при което установихме наличност на много дивеч. После си тръгнахме за «къщи». Стигнахме по тъмно. Трапезарията беше пуста. Казаха ни, че Абдахн ефенди бил много болен и помолил да отида при него. Бях отведен в неговата спалня. Той лежеше в особено състояние. Жена му не знаеше какво да прави с него. Още в предобеда си бил направил «панч», сам, с алое, чесън и кромид. В това нямаше нищо чудно, аз дори го бях очаквал. Само че той го беше и изпил — подвиг, който не можех да си представя в човешките възможности. След това се повалил като пън и захъркал. В следобеда се размърдал. Започнал да се мята насам-натам и да дрънка какви ли не глупости, най-вече няколко странни думи за себе си, които тя не могла да схване. Осведомих се какви са били думите и тогава той, незапитан, даде отговора. Изправи се наполовина, отправи втренчен поглед сякаш в далечината и извика:
— «Избави ни от Абдахн ефенди и всичките му приятели!» Ей това трябвало да кажа! Аз не искам, не искам! Но чувствам, че трябва, трябва, трябва.
После падна възнак. Беше в безсъзнание. Изобщо не беше ни забелязал. Само пияно състояние ли бе това, или в него действаше и нещо друго?
— Това са думите, които имах предвид — каза жената.
— И какво още е говорил? — подпитах аз.
Тя изпадна в голямо смущение. Замълча. Не можеше да отговори. Та нали щеше всичко да издаде. Възнамеряваше да остане при него цялата нощ и да не пуска никого. Попита ме само дали тази болест е лоша и продължителна. Отговорих, че ще си проличи едва утре, и си тръгнах, за да вечерям и отида после да почивам. Двойният запой и нас беше уморил.
Днес изобщо не опитахме да спим в пълните с дървеници стаи. Наместихме се удобно на покрива, на вчерашното място. Не следваше да очакваме двамата Ахмед аги, тъй като бяха изпратили хабер, че ще бъдат служебно възпрепятствани. Двамата прикрити пълномощници си бяха в жилищата. В двете одаи гореше светлина. На утрото бяха рано-рано на крак като нас, а именно още на зазоряване. Минаха край нас, когато раздвижвахме конете. Ние поздравихме. Онези се престориха, все едно не съществуваме.
После излязохме на лов. При връщането си срещнахме Абдахн ефенди. Беше се възстановил, поне физически, от вчерашното поражение. Ясно се виждаше, че нещо му се върти из главата. Много често движеше устни, сякаш тайно разговаряше със себе си. За това, че си е грял и пил панч, не спомена и дума. Двамата началници, които днес отново вечеряха с нас, също премълчаха за своето пиршество и здраво запиване. Когато си тръгнаха и аз също поисках да се отдалеча с Халеф, Абдахн ефенди помоли да изчакаме още няколко минути. Имал да ни зададе няколко въпроса. Останахме.
Най-напред ни предупреди за турчина и персиеца, които живееха над нас. Те му били казали, че трябвало да се пази от нас, защото със сигурност не сме били нищо повече от конекрадци. С такива коне хора като нас можели да се сдобият единствено чрез кражба. После ме попита в частност дали в качеството си на учен не знам нещо за заболяването на духа. Аз кимнах и той продължи: — От вчера ми се струва, че съм на път да се побъркам. В мен се е намърдал някакъв душман и ме принуждава да кажа нещо, което е най-голямата глупост, дето може да я има.
— Какво трябва да кажеш? — попитах.
— Тъкмо това няма да кажа. То е едно определено изречение, с което съм зареден вътрешно като кремъклийка с куршум. И непрекъснато една ръка посяга към спусъка, за да изстреля това изречение, куршума. Ужасно мъчение е! Трябва все да следя ръката, че да не докопа спусъка. Известно ли ти е това състояние, сихди? Чувал ли си вече за такова нещо?
— Да, дори често.
— И има ли цяр за него?
— Не!
— Значи трябва да го кажа?
— Непременно! Друго помощно средство няма!
— Ама аз не искам!