— Трябва! Задължен си.
— Това ще ми навреди.
— Не е вярно! Ще ти навреди само ако го съхраняваш в теб. Щом не искаш да го кажеш пред хората, смятайки, че ще ти навреди, то коленичи и го кажи на Бога! Ръката, която посяга към спусъка, е ръката на твоята съвест. Тази съвест иска да те спаси. Ти трябва да се изповядаш, трябва да се молиш. Трябва да започнеш друг, нов живот. Не го ли сториш, или ще се побъркаш, или ще умреш.
Той стана тогава от мястото си и се изправи гордо.
— Да се изповядам? Да се моля? Нов живот? Мисля, че не мен очаква безумие, а ти си се шашардисал. За престъпник ли ме смяташ, който трябва да се поправи?
— За какъв те смятам, не е важно. Ти ме попита за заболяването на духа и аз те осведомих. Това е една услуга от моя страна, която те задължава с благодарност, повече нищо. Какво има да говори с теб твоята съвест, не мога да знам. И дали ще изповядаш това, което ти повелява, пред човек или пред Бога, ми е все едно. Но на мен това състояние ми е известно и знам, че измъкване няма. И от два пъти повече арак, ром, захар и гореща вода да е опиянена съвестта, и два пъти по-здраво да спи в това опиянение, алоето, чесънът и кромидът, които човек щуро забърква в живота си, ще продължат да действат. Една-единствена дума достига до ушите ти, спуска се в дълбините на твоята душа, разбужда съвестта ти от съня и не ти дава вече мира, докато не решиш дали да се подчиниш, или не. Ти трябва да решиш! Лека нощ!
Тръгнахме си и го оставихме изправен. Бързо се качихме. Веднага щом се озовахме на равния покрив, отпушихме дупката. Тъкмо погледнах в стаята, вратата се отвори и влезе баш чаушът. Този мъж явно имаше заповед всяка вечер да изчаква тръгването ни и после да прави доклада си. Беше разузнал, че вчера сме били в дъскорезницата и сме говорили с Бен Адл. Това разказа.
— Значи оттам двете рози, дето ги държат горе във вода — каза ефендито. — Те дружат с дъскорезничаря. Близки са с него. Даже са получили рози в дар. Аз ще се погрижа оттук насетне при тях винаги да се намира един от двамата лейтенанти, та да не могат да душат повече наоколо. Не са ли били вече в някоя от митниците?
— Да, вчера, дори в двете — отговори фелдфебелът.
— И това го научавам едвам сега? Пазете се! Ако отведнъж престана да бъда такъв добряк, ще ви пребия до смърт и всички ще ви изхвърля. Внимавайте да не разберат нещо за контрабандните зимници, дето ги построихме навремето тайно в митниците с правителствени пари!
— И че до тях се слиза през кладенците — добави ухилено баш чаушът. — Това беше най-хитрата шашарма, която някога сме намисляли. Правителствата сами построиха и заплатиха зимниците, в които ние крием контрабандните си стоки. Значи, без да подозират, те се грижат за нашите хранилища и да не можем никога да бъдем открити.
— Да, никога открити! Правилно! — пригласи дебелият. — Нека си търсят, колкото си щат, нищо няма да намерят. А и дори да се случи невъзможното, зимниците да бъдат открити, няма да намерят там и косъм, с който да могат да докажат, че ти или аз принадлежим към контрабандистите. Ние двамата при всички случаи сме подсигурени. Но ако някой път четиримата аги бъдат спипани, то няма да си го туря на сърце, да, даже ще ми е приятно, защото те все пак ме мамят, макар да не мога да открия как.
Онова, което още говориха, се отнасяше за други неща, които ни бяха безинтересни. Ето защо затъпках отново дупката и си легнахме да спим. Сега нека си ни наблюдаваха по-строго отпреди, можехме да го допуснем. Знаехме повече от достатъчно!
Дойдохме в понеделник. Сега беше сряда. Още на другото утро, когато тръгнахме да ловуваме, към нас се присъедини турският лейтенант. Той го направи да изглежда съвсем случайно, а ние не допуснахме да забележи, че нещата са ни ясни. Остана целия ден при нас. В петъка на негово място застъпи персийският Селим ага. Противно беше какво зло замисляха тези хора, а как приятелски се държаха.
Знае се, че петъкът е почивният ден на мохамеданите. Абдахн ефенди се наричаше имам, но беше най-много четец на молитви. Към неговия район се числяха всички жители на малките бедняшки колиби, които бяха разположени поотделно и разпръснато из околността. На един гол хълм в тази околия се намираше самотен молитвен дом. Дебелият ни покани да отидем с него и да присъстваме на службата. Сторихме го. Към това събитие се присъедини и едно открито съдебно заседание, което се провеждаше всеки петък. Той нали беше селски кмет и съдия, наричаше се кадия. Това също не беше нищо друго освен една шашарма. Имах впечатлението, че всички тези събрани хора са само контрабандисти, които под покривалото на религията и правораздаването замисляха своите осъдителни далавери. Когато се прибрахме, научихме, че мълнията, за която бяхме чули при дъскорезницата, се е спуснала точно навреме. Днес, на четвъртия ден, при двете митници бяха пристигнали двама пратеници, съобщили за идването на един персийски и един турски пълномощник и пак си тръгнали. Единственото още, което казали, било, че срещу контрабандата щяло да бъде предприето разследване. Че тази мълния беше улучила, ясно си пролича по «двете души» — турския и персийския Ахмед ага, когато дойдоха за храна. Те почти не докоснаха яденето и пиха само вода. Към края на обяда турският Ахмед ага ми каза: