— Сихди, мисля, че ти ме смяташ за миралай [5]. Но аз ти обръщам внимание, че съм само каймакам [6].
И веднага се обади и персийският Ахмед ага:
— Същата заблуда възникна и по отношение на мен. От думите ти предполагам, че ме мислиш за сертик [7]. Аз обаче съм само сержант [8].
А на вечерята същия ден чиновете пак се промениха, като турчинът ми довери:
— Сихди, днес на обяд ти казах, че съм само бимбаши [9]. Хем да не ме считаш за някой каймакам!
А персиецът заговори:
— Трябва да ти възстановя в паметта, че аз съм явер [10], в никой случай серханг, както май си мислиш.
След вечеря двамата началник — митница не се наканиха да си вървят. Вероятно имаха намерение да останат, докато се махнем. Затова си тръгнахме, но побързахме да отидем на нашия подслушвателен пост. Докато слушах, Халеф стоеше на стража да не ни изненадат двамата тайни пратеници. Но тази вечер те нито за миг не напуснаха стаята си.
След като вече ни нямаше, долу стана много оживено, но не излезе нищо наяве. Всеки смяташе другия за измамник, поради което никой не прояви доверчивост. По време на разговора стигнаха до мисълта, че двамата пълномощници изобщо не са на път, а са вече тук, но под прикритие, за да могат по-лесно да провеждат разследването си. Мен ме смятаха за турския адютант, а Халеф за моя писар. А персийският адютант живееше вече от над две седмици тук, също с писар. Двете двойки в четирите стаи на равния покрив. Колко удобно да ни вдигнат във въздуха. На това мнение беше най-вече ефендито. Ахмедовците обаче се колебаеха. Те искаха непременно да се изчака още няколко дни. Не се ли появи никой, може да се говори за барута, но по-рано — не.
3. В дъскорезницата в планината
Когато на другото утро слязохме за кафето, турският Селим ага беше вече там, за да попита дали може отново да ни придружи. Съгласихме се с удоволствие. Тогава той продължи:
— Ефенди, ти все ме наричаше мюлазим. Трябва да ти припомня, че аз съм само чауш [11]. Точно така стоят нещата и с моя приятел персийския Селим ага. Той не е наиб [12], а само бингсадех [13].
Приех мълчаливо не неочакваното признание и го попитах кратко къде държи коня си, защото днес няма да вървим пеша, а ще яздим. Той се слиса и заяви, че нито притежава кон, нито може да язди. Преди да е могъл да се посъветва за този непредвиден случай с Абдахн ефенди, ние бяхме тръгнали.
Днес, събота, преднамерено яздехме напосоки, без определен план и направление. Но както аз, така и Халеф чувствахме, че нещо ни води към дъскорезницата. Пристигнахме там, след като до късен следобед бяхме бродили нашироко из околността. Върху белените трупи пред къщата, подлежащи на бичене, седяха стопанинът, стопанката и двамата тайни пратеници. Бяха ни видели, преди ние да ги видим. Насочихме се нататък и слязохме. Тогава двамата пратеници станаха и се сбогуваха. Изобщо не ни погледнаха. Постъпката им вбеси дребния хаджи. Той застана на пътя им и каза:
— Вие май сте кьорави, но затова пък сигурно чувате! Оня, който иска да лови контрабандисти и да надхитри Абдахн ефенди, трябва по-умно от вас да подхване уйдурмата. Той повече от две седмици наблюдава ходенията ви до дъскорезницата и отдавна вече подозира кои сте.
Двамата и сега още не го поглеждаха.
— Какво иска дребосъкът? — попита персиецът с безкрайно презрение.
— Нека си знае Абдахн ефенди кои сме! Конекрадци не сме. Вечер не се напиваме. И в ангели не вярваме — обади се със същия тон турчинът.
Халеф поиска да отвърне за «дребосъка», но аз го спрях с ръка. Той отстъпи от пътя им. Онези си тръгнаха. Чифликчиите изпаднаха в неловко положение.
— Нека това не ви измъчва — призовах ги аз. — Вие сте разговаряли с тези мъже и сте научили, че ни смятат за конекрадци. Колко е умно това от тяхна страна, можете да видите.