Извадихме от джобовете своите турски и персийски паспорти и им ги подадохме.
— Не е необходимо — извика жената. — Ние ви вярваме.
— Твоят мъж обаче трябва да ги прочете — отвърнах аз. — Това е моето желание.
Той го стори. Прегледа ги и се поклони дълбоко.
— Да, не беше необходимо. Но сега мога да докажа на двамата неверници, че имаме право, като говорим е високо уважение за вас. Вие, изглежда, знаете повече от самите нас. Но няма да ви досаждаме с въпроси. Нашата къща е и ваша. Влезте, ако ви е угодно!
— Ще останем тук на открито. Нека децата отидат и ни донесат по глътка мляко! Засега още няма какво да ви кажем. Не ние, а двамата пълномощници са служебните ви съветници. Ще се застъпим за вас само когато те се докажат като негодници.
Стана, както казах. Пихме мляко. Халеф сложи двете деца на конете ни, на които родителите силно се възхищаваха, и започна да ги разхожда бавно наоколо. През това време аз беседвах с мъжа и жената. Те се намираха едва в средата на трийсетте, но вече дотолкова притежаваха житейски опит и сериозност, че ми се видяха достойни за пълно доверие. Не питах нищо. С посещението си нямах за цел да ги разпитвам, а само най-общо да ги опозная, та да знам в даден случай доколко мога да се застъпя за тях. Но все пак научих някои неща, които бяха важни за мен. Към тях спадаше преди всичко новостта, че жената на Абдахн ефенди тайно е била тук да пита дали може да потърси прибежище при тях. Не можела повече да издържа като робиня на мъжа си и познатите му. Тя отдавна била тяхна приятелка, така че й обещали исканата закрила. Къде мислеха да я подслонят — в дъскорезницата или някъде другаде, — не се осведомих. Но също така малко издадох откъде знаем каква молитва са отправяли майката и децата. Мога да кажа, че взаимно се спечелихме и искрено се обикнахме.
Когато се прибрахме вечерта, най-напред се погрижихме за конете и после отидохме на вечеря. Всичките четирима аги седяха при ефендито, който естествено вече ядеше, преди другите да са почнали.
Това бе една школувана лакомия, за която през цялата седмица бях обръщал внимание и сега продължих да предупреждавам. Този дебел, тлъст мъж, с къс и охранен врат, често едва в състояние да диша, притежаваше всички признаци за опасен удар в такава висока степен, че страх да те хване, когато започнеше да се възбужда. Лицето му посиняваше, цялото тяло трепереше. Всичко сочеше, че ще се задуши, и все пак той правеше всичко възможно да предизвика този удар. Лакомията му беше противна, но за съжаление онова, което имах да кажа, не можеше да е ясно, защото щеше да го оскърби. Можех да говоря само в общ смисъл, а той бе твърде далеч от мисълта да го отнесе към себе си.
Пристигането ни беше приветствано с радост — твърде шумна, за да е искрена. Тук имаше само «широки сърца», «душа — човеци», «приятели»! С последната дума негодяите боравеха по едва ли не оскърбителен начин. Ние приемахме нещата спокойно и се правехме, че вярваме. Абдахн ефенди беше много разстроен. Вярно, стараеше се да не го покаже, но напразно. Твърде ясно се виждаше как от време на време напряга сили. Нещо го потискаше и очите му неволно се връщаха към мен с израз, сякаш иска да потърси помощ от мен, но не смее. След храна не остана. Нещо го тласкаше навън. Чухме гневния му, сопнат глас да прозвучава ту от едно, ту от друго място. Навсякъде предизвикваше неразбория. После си легна да спи. И другите си тръгнаха, не останаха. Ние също.
На другия ден беше неделя. Сутринта си останахме вкъщи и забелязахме колко много безпокоим прикритите пратеници. Тъй като очакваната вест от Техеран и Багдад беше пристигнала, те искаха да наблюдават тайно от равния покрив всичко, което ставаше, а там ние им се пречкахме постоянно. Мразеха ни. Малко преди обяд видяхме Абдахн ефенди да търчи навред и да търси нещо. Жена му беше изчезнала. Вечерта й се карал, даже я ударил. Заранта още рано-рано й теглил пак една кавга. Тогава тя избягала, без изобщо нещо да му каже. Това окончателно му наруши равновесието. Той не знаеше, че тази жена, която никога не се бе оплаквала и му се беше подчинявала като ратайкиня, е била неговата единствена душевна подкрепа. Сега, когато напразно я търсеше, вътрешно отиваше към срив. Когато слязохме за обяд, той седеше на празна маса, подпрял синкавото си лице с юмруци.
— Ще ядем след два часа. Тепърва трябва да се готви — каза. — Жена ми е изчезнала.
Ние останахме безмълвни. Тогава той се изправи бавно, дойде до нас, погледна ни малоумно и замърмори:
— Сега май все пак ще трябва да го кажа!
Но из един път се отърси. Сякаш беше дошъл на себе си от умствената немощ. Погледна ни изненадано, после смръщи чело и попита: