Този мъж беше Абдахи ефенди, съдържателят. Бузите му се издаваха като две полукълба, а очичките му почти се губеха в обгръщащата ги тлъстина. Устата едва се движеше, а мустакът крееше излишен и задушен под буцата говежда лой, наречена нос. Но чертата на добродушие, свойствена обикновено за пълните хора, липсваше на това лице. Очите бяха кривогледи, а когато «ефендито» говореше, гласът му имаше високомерен, безцеремонен тембър. Когато влязохме в стаята, той ядеше. Както скоро забелязах, това бе любимото му занимание.
Единият от другите двама възрастни имаше длъгнесто и тясно птиче, а другият — късо и много широко булдогско лице, но и двете с чисто ориенталски черти и обгърнати от дълги, гъсти бради.
Двамата по-млади мъже си приличаха. Единият се подхилкваше постоянно като лисица, а другият седеше, вървеше и стоеше все приведен като някоя невестулка, промъкваща се към курника.
Не бяха привлекателни тези хора, но необикновено странни. Още от пръв поглед човек чувстваше, че не може да се свърже с тях, освен ако не пожелае да му се случи нещо повече или по-малко неприятно. По стар ориенталски обичай ефендито ми каза, че той е съдържателят, и ми назова имената и професията на другите четирима мъже. Те се титулуваха помежду си «ага», което означава нещо като «господин» и винаги се поставя след името. Тези четирима души имаха само две имена. Двамата по-възрастни се казваха Ахмед ага, а двамата по-млади — Селим ага. И още нещо, към еднаквите имена се присъединяваше и еднакъв чин. Дамата Ахмедовци имаха полковнишки чин, а двамата Селимовци бяха лейтенанти, значи и четиримата — офицери. Запитах се каква ли причина можеха да имат в Константинопол и Техеран да изпратят двама толкова висши и заслужили офицери, какъвто би трябвало да е един полковник, в тази толкова усамотена местност. Агите се оказаха изключително общителни. Те видимо се зарадваха, че ще могат да побеседват с един образован човек, а като чуха, че съм европеец, очевидно сметнаха за много важно да се проявят пред мен в добра светлина.
По тази причина непрекъснато ми разказваха защо са дошли от Багдад и Техеран и са останали тук.
Както уверяваха, от контрабандата тук вече не се издържало. Митниците кажи-речи вече не носели нищо и ето как две правителства се споразумели да снемат досегашния разхайт и контрол над границата и да го предадат в твърдите ръце на военните. Но това не можело да стане, без преди туй съответните военни да са преминали един период на обучение, през който да се запознаят със своите задължения и свикнат със службата си. Ето защо от двете страни били изпратени за Джан по един капитан, един старши лейтенант и един лейтенант с трима редовни войници за тяхна обслуга. Резултатът се проявил изненадващо бързо. Двамата капитани и двамата старши лейтенанти били на бърза ръка очистени заедно с техните войници от контрабандистите. Но двамата лейтенанти се опазили с двамата си войници. Те извършили промяната и установили, че досегашните началници са правили обща далавера с контрабандистите и са измамили властите с огромни суми. Престъпниците били снети от служба и откарани във вериги в Техеран и Багдад. Напълно естествено лейтенантите получили освободените постове. Те останали за постоянно, но само от чувство за дълг, защото ако си тръгнели, мъчно потиснатата контрабанда веднага щяла да вдигне пак глава и всички усилия да идат напразно. Но командирската власт проявила благородност за тази толкова безпримерна безкористност и вярност. Лейтенантите и войниците били подобаващо повишени. Когато дойдох в Джан, лейтенантите бяха произведени вече в полковници, а войниците бяха стигнали до лейтенантски чин. Понеже първите двама се казваха Ахмед, последните Селим, а и четиримата бяха аги, човек можеше да ги отличи единствено чрез това, че двамата турски офицери биваха според турската, а двамата персийски според персийската практика назовавани. Полковник на турски е миралай, а на персийски — сертикс. На турски лейтенант е мюлазим, а на персийски наиб. Ето как възрастният с птичата физиономия биваше назовавай миралай Ахмед аха, възрастният с булдогската муцуна сертикс Ахмед ага, младият с лисичия образ — мюлазим Селим ага, а младият с невестулковия лик — наиб Селим ага.
Аз и Халеф изобщо нямахме намерение да останем тук, а само да закусим и позволим на конете ни да починат, но видът на петимата мъже събуди у мен желание да ги поопозная. Хапнахме и после аз напуснах стаята, за да направя една разходка из околността. Когато се върнах след два часа, Халеф вече не седеше на мястото си, а при петимата мъже. Те бяха пожелали да отиде при тях и после го бяха разпитали. Който познава моя дребен Хаджи Халеф, знае какви шлюзове на речовитост се отварят от негова страна, за да поставят в най-ярка светлина нашите преживелици и хилядите достойнства, които ни приписваше. За мое голямо удивление бях приветстван с шумно ликуване. Всички аги даваха вид, сякаш отдавна ме познават и обичат, а тантурестият ме помоли най-настоятелно да бъда негов гост, докато ми е угодно, без нищо да му плащам. Трябвало само да му сторя услугата възможно повече дивеч да му отстрелвам. Съгласихме се, тъй като това ни осигуряваше предимството да кръстосваме необезпокоявано горите. Аз поставих само условието да ни се предостави добър подслон и да се дава силен, питателен фураж на нашите коне. Отговорът предизвика всеобща радост. Животните получиха една набързо очистена само за тях конюшня и предостатъчно ечемик, накисната царевица и чукан боб да си подсладят душицата. Що се отнася до нас самите, прекомерно дебелият ефенди обясни, че лично ще ни покаже стаите, които ще обитаваме. Той иначе никога не се грижел за гостите си, понеже нямал време за това. Фактът, че сега си давал този труд, бил отличие, което трябвало с благодарност да приемем.