— Чухте ли вече? Тя е изчезнала!
— Коя? — попитах аз.
— Жена ми, това… женище! Тя е една тайна християнка. Последните нощи седя до кревата ми в очакване на думата и изстрела. Молеше се. Аз не казах думата. Тогава чивията й е избила и тя изчезна. Знам си, че няма да се върне. Ще ядем след два часа. Прислужниците ще сготвят.
Ние си тръгнахме. След изтичането на двата часа масата бе сложена.
Той ядеше грозно, като слабоумен. Когато не можеше вече да побира повече, скочи от мястото си, без да каже, и изтърча навън. Накъде, никой не знаеше. Никой до вечерта не му видя физиономията.
В понеделник сутринта всичко отново изглеждаше наред. Когато слязохме за утринното кафе, дебелият седеше на мястото си и се тъпчеше. По обяд правеше същото, вечерта пак. Като че нищо не можеше да му развали апетита. Участваше и в разговора, но не както по-рано. Чувстваше се, лъкът бе опънат, пушката заредена. Преди нас отиде да почива. Но на сутринта изглеждаше толкова зле, все едно цяла нощ се бе мятал между безсъница и лоши сънища.
По обяд се вдигна голяма гюрултия. Дойдоха двайсет турски войници под командването на един лейтенант и един сержант. Настаниха се в турския кервансарай. Привечер данданията се повтори. Пристигнаха персийски войници — двайсет души, също под командата на един лейтенант и един сержант. Те се разквартируваха в персийския кервансарай. Никой от двамата лейтенанти не рапортува за себе си и своите войници на началника на съответната митница. И никой от тях не стъпи в къщата на Абдахн ефенди.
Това не предполагаше нищо добро. Те се помещаваха при своите команди в сараите.
Халеф и аз бяхме направили следобеда един излет, на който ни бе придружавал персийският Селим ага. По път той използва случая да ме попита:
— Сихди, моят другар осведоми ли те за заблудата, в която се намираш относно нас?
— Да — отговорих.
— Какво каза?
— Че не бил лейтенант, а сержант.
— Трябва погрешно да си го разбрал. Той не е чауш [14] и аз не съм бингсадех [15], а той е онбаши [16] и аз съм дех-баши [17]. Моля те да си отбележиш това.
А когато отидохме за вечеря, двамата Ахмед аги вече седяха в готовност. Турският попита:
— Спомняш ли си, че аз не съм бимбаши [18], а само юзбаши [19]?
— И че аз не съм явер [20], а султан [21]? — прибави персийският.
Аз само кимнах на единия и другия. Но Халеф не притежаваше такова самообладание. Той се изсмя високо. И наистина си беше за смях как присвоените чинове слизаха все по-ниско. Тази деградация достигна на другата сутрин най-ниската си степен, сиреч своето първоначално състояние. Тогава четиримата аги дотърчаха за кафето, за да уведомят ефендито, че войниците казали, днес щели да почиват, ала от утре се почвало разследването. Пълномощниците отдавна вече били тук. В първия момент след това изявление владееше всеобща тишина. После дебелият ме взе под око, сякаш се канеше да ме погълне от омраза. Нали ме смяташе за турския таен пратеник. А турският Ахмед ага заговори:
— Сихди, сигурно се сещаш какво ти казах снощи открито, а именно, че не съм юзбаши [22], ами мюлазим [23]?
— А аз не съм султан капитан, ами наиб [24]! — призна персийският.
Тази възможност използва турският Селим ага, като ме попита:
— Нали си спомняш, че аз не съм онбаши [25], а нефер [26]?
— А аз не дех-баши [27], а сербахс [28]? — последва примера му персийският Селим ага.
Тогава Халеф отново се изхили и извика:
— Чуваш ли, сихди, как са принудени да го кажат, макар да не им се ще. Нещо изтиква със сила всяка лъжа към истината. Тя не може да съществува и миг по-дълго от волята на Аллах.
Четиримата «разжалвани» велможи се стаиха като мишки, но гласът на Абдахн ефенди прозвуча рязко към нас:
— Сихди, имам една молба. Персиецът и турчинът, които живеят над вас, твърдят, че при тях са се загнездили паразити. Не могат да спят. Днес искам да разтребя горе и да наредя да вкарат по-чисти мебели. Също и при вас. Това угодно ли ви е?
— Много угодно — отговорих. — Дори съм убеден, че ще унищожиш далеч по-опасни паразити, отколкото сега си мислиш. Довечера ще ти го припомня. Остани засега със здраве! Щом стаите ни бъдат готови, ще се върнем.
Тръгнахме и побързахме към покрива при нашата наблюдателна дупка. Там узнах всичко, без самият да бъда открит. Двамата пратеници бяха вече излезли, а отдолу никой не можеше да ни забележи, тъй като лежахме по корем. Беше решено да бъдем вдигнати във въздуха днес. Това трябваше да стане след вечеря и баш чаушът беше този, който трябваше да се промъкне до прасковата и да запали фитила. Негодяите отсега се подхилкваха на ужаса, с който пристигналите вчера войници ще побързат пак да изчезнат. Абдахн ефенди приключи съвещанието с думите: