Станах от мястото си и се отдалечих, за да избегна по-нататъшните въпроси. Халеф ме последва. Аз му забраних да подсказва каквото и да било на тези двама мъже. Разхождахме се близо два часа. Когато се върнахме, ни бе съобщено, че са решили да се провери достоверността на нашите твърдения. Щели да претърсят внимателно нашите четири стаи и в случай че казаното от мен се потвърди, цялата банда ще бъде арестувана и разследването ще започне веднага. Следвало да се очаква, че неимоверната изненада и чувството за вина ще предизвикат бързо признание, толкова повече ако бъдат ненадейно доведени във вериги бившите началници и по този начин на престъпниците бъде показана собствената им съдба. През ум не ми мина да изразя мнение относно този план. Посочих каменната кариера отсреща и попитах собственика на дъскорезницата:
— Онези работници твои ли са?
— Да — отвърна той.
— Произвеждате ли от време на време взривове?
— Да.
— Значи имаш запалителен фитил?
— Запас за дълго време — кимна той.
— Донеси ми тогава едно парче около четири метра. Довечера ще ни бъде необходим.
— За какво? — попита турският пълномощник.
— За да спипаме баш чауша на местопрестъплението и да направим невъзможно всяко отричане. Негодяите ще бъдат готови с «почистването» едва когато се стъмни, та да не можем нищо да открием. Ние няма защо да претърсваме стаите. Напълно достатъчно ще е, ако открием, че запалителният шнур се спуска по прасковата. Ще го отстраним и на негово място ще сложим друг, който ще води само до покрива, не по-нататък. Искрата му ще угасне в края, което е безопасно. След вечеря ще чакаме, докато дойде баш чаушът. Веднага щом го запали, ще го заловим. Така нещата ще бъдат удостоверени и той няма да може да отрича.
Предложението намери всеобщо одобрение. Беше решено да го осъществим и Бен Адл ни покани да останем тук до свечеряване. Сторихме го с удоволствие, но през цялото време се пазехме да съобщим нещо повече.
Когато времето настъпи, аз и Халеф потеглихме. Бяхме се наели да прегледаме прасковата и да закрепим втория фитил. Нещата бяха така уредени, че никой да не пристигне преди идването на нощта. Двамата бивши началник — митница, с които трябваше да бъдат изненадани престъпниците, щяха тайно да чакат подходящия миг в кервансарая.
Собственикът на дъскорезницата помоли да присъства. Беше му разрешено.
Пристигнахме, когато вече се беше напълно стъмнило, и се запромъквахме през храсталака, достигащ близо до въпросния ъгъл на къщата. Бързо и безшумно притичахме до дървото. Да, запалителният шнур висеше там. Напипахме го. Не беше закрепен към дървото, а само спуснат по стеблото. Това опростяваше нещата. Размотах донесения шнур, който бе от същия номер, и го вързах с възел за първия, за да го изтегля горе с него. После се изкачих незабелязано на покрива. Халеф остана долу да пази. Докато теглех фитила, следеше донесеният да остане да виси колкото него. Тогава ми даде сигнал и се отдалечи, за да не бъде открит. Аз развързах възела и закрепих края на новия, къс фитил за един стърчащ пирон. Искрата следователно можеше да стигне до него, по-нататък — не. А стария, дългия, навих на кълбо, което тъкмо се канех да пусна през отворения кепенк на стаята си, когато пристигнаха двамата пратеници и се запътиха към жилището си. Това ми даде възможност да им съобщя за находката. Премазващият камък вече се бе търкулнал и не можеше да бъде спрян. Смъкнах се отново долу, където Халеф ме чакаше при стълбите. След това се явихме на вечеря, давайки вид, че едва сега пристигаме.
Тя премина много спокойно. Днес разговорът не вървеше, макар да бяха всички тук — ефендито, двамата Ахмед ага, двамата Селим ага и даже фелдфебелът, който носеше смъртоносната искра в джоба си под формата на клечка кибрит.
Абдахн ефенди на няколко пъти става по време на яденето и излиза навън. Намираше се в голяма възбуда. Ръцете му трепереха. Лицето му имаше синкаво-сив цвят. Често си поемаше дълбоко и хрипливо дъх и може би тъкмо заради това пиеше тежкото вино като чиста вода.
Когато с Халеф се нахранихме, аз се надигнах и казах:
— Ние отиваме да спим. Аллах да дари всички ви с добра нощ и по-приятелски мисли от тези, които обитават сега тази стая!
Тогава дебеланкото скочи и ми кресна гневно, без наглед някаква причина:
— Да не би да си въобразяваш, че ще го кажа?
— Какво? — попитах.
— Думата! Крясъка, който заплашва да ми пръсне гърдите — отговори оня, като се издумка по гръдта.