— Да, така си мисля. Ти ще го кажеш.
— Не! Не! Не!
— И все пак! Трябва и си длъжен да го кажеш! Всички ние, дето сме се събрали тук, ще го чуем! Още днес! Още преди полунощ!
Той се отпусна на мястото си, подпря лице с ръце и зарида:
— Този човек! Този човек! Да се маха, вън!
Тръгнахме си. На покрива забелязахме двамата тайни пратеници да ни чакат. Слизаха да заловят фелдфебела. Докато сме се хранели, те взели своите мерки. Войниците стояли в готовност. Лампите им светели, за да се мисли, че са си вкъщи. Посъветвах ги да имат едно око към мен, защото вероятно ще мога да им кажа кога ще дойде фелдфебелът. Когато се отдалечиха, запалихме и ние лампите. После Халеф залегна при дупката на комина да слуша. Аз седнах близо до него, готов да посегна към револвера. Онези там долу бяха във висша степен възбудени от онова, което бях казал. Решиха нито миг да не чакат с отговора на моята наглост. При наличието на светлина във всички стаи баш чаушът трябваше да отиде да запали фитила.
— Сихди, той ще се появи! — докладва Халеф, като затвори наблюдателната дупка.
— Ела тогава! Ще гледаме — отвърнах аз.
Бързо и безшумно се отправихме по покрива към ъгъла, където се намираше дървото.
— Пет! Тук ли сте вече? — нашепнах надолу.
— Да — прозвуча обратно.
— Внимавайте!
Клекнахме и погледнахме надолу. Чухме го. Той пристъпи към дървото. Кибритената клечка припламна. Когато я духна, видяхме как сякаш някаква светулка запълзя бавно нагоре по дървото. Онзи поиска да се отдалечи.
И тогава беше сграбчен. Закрещя високо от страх.
— Насам! — заповядаха двамата наблюдатели. Тогава той се отскубна от тях. Но накъдето и да се насочеше, виждаше фигурите на приближаващите войници. За бягство му остана само къщата. Той изтърча в нея. Ние побързахме към отвора на комина. Отпуших го и погледнах долу. Видях ги всичките — бяха наскачали от местата си и крещяха до Бога. Видях и баш чауша. Беше грабнал острия нож от приборите за хранене и се втурна с него към пратениците, които тъкмо влизаха да го заловят отново. Можеше да се случи беда. Спуснахме се бързо долу. Коридорът и предната обикновена стая бяха пълни с войници. Всеки крещеше, колкото можеше да си разчекне устата. Запробивахме си с лакти път към трапезарията. Когато я достигнахме, краткият ръкопашен бой беше вече отминал. Вбесеният фелдфебел беше отрязал четири пръста от дясната ръка на турския пълномощник, останал бе само палецът. А персийският мандатьор беше получил един срез напряко през носа. Двамата бяха обезобразени завинаги. Освен това бяха отнесли няколко пробода и войниците, коленичили сега върху лежащия на земята човек. Те го вързаха по такъв начин, че вече не можеше да помръдне. Неговите съучастници се бяха пазили да го подкрепят.
Те седяха сега на местата си и като някои деца се правеха, че не разбират какво става. Най-напред опитах да усмиря олелията. Успях. После трябваше да бъдат прегледани ранените. Войниците се превързваха сами. Имаха превързочни материали в джобовете си. Също ръката на единия пълномощник не създаде големи мъчнотии. Но лицето на другия изискваше повече познания, отколкото тук бяха налице. Въпреки това след един час ние бяхме спрели кръвотечението и затворили, доколкото бе възможно, зеещата рана. Двамата мъже бяха белязани за цял живот, и то така, че вече не можеха да служат. Не е трудно да си представи човек в какво настроение се намираха. Въпреки раните си те настояха на работата веднага да се сложи веднъж завинаги край. А когато ги приканих да се щадят, осъществиха намерението си. Трапезарията бе превърната в стая за разпит, а стоящите в предното помещение войници получиха задача да придават подсилване на заповедите на двамата тайни пратеници.
Най-напред беше разпитан баш чаушът. Той не знаел нищо. Каза, че искал да запали при ъгъла на къщата една сигара [29], ала из един път бил сграбчен. Защо, не знаел. Естествено се отбранявал. Никой мъж от Басра или Луристан не можел нещо да му заповядва. Той бил баш чауш и се подчинявал само на офицери.
Сега пълномощниците започнаха да съзнават колко погрешно бяха постъпили. Другите изненадани нехранимайковци се държаха като вързания. Тогава двамата пратеници прибягнаха към средството, на чието въздействие толкова много бяха разчитали. Накараха да бъдат доведени двамата бивши началник — митница. Собственикът на дъскорезницата ги придружаваше. Но и това не помогна. Бандата дори не се изненада — мълчеше, изплашена от появата на своите стари познати. Резултатът от целия разпит беше, че обвиняемите днес щяха да бъдат затворени поотделно, за да бъдат отново разпитани на другия ден. След като бяха дали необходимите за целта заповеди, тайните пратеници поискаха да се отдалечат. Абдахн ефенди ми викна подигравателно: