— Мисля за всичко! — отговорих. — При мен везните натежават дори по-тежко отколкото при вас. Аз мога да ви обвиня точно толкова малко, колкото войникът касапина или дерача на кожи. Но нещо ме отблъсква от вас. Халеф, доведи конете! Тръгваме!
Едва беше излязъл и чухме крясък от неговата уста. Беше настъпил нещо. Вдигна го и го внесе вътре да го разгледа на светлината. Беше човешка мишница! Откъсната от рамото! Разкъсаните мускули висяха по нея. Жените изкрещяха. Халеф се уплаши.
— Какво направихте? — попита двамата пълномощници.
— Съдихме! — отвърна турският. — Първо наредихме да отнесат горе трупа на ефендито, а после и пленниците. Те бяха толкова здраво вързани, че не можеха да помръднат.
— Те знаеха ли какво ще се случи с тях?
— Естествено! Иначе все едно нямаше да има наказание.
— Ама ние не ги чухме да крещят!
— Защото не можеха. Бяха със запушени уста. Справедливостта го изискваше.
— Справедливостта! — изсмя се хаджията. — И нямаше ли милост?
— Милост? За какво?
— За какво? Като че човек трябва специално да заплаща и милостта!
Той хвърли пред нозете на пълномощниците ужасната останка и пристъпи по-близо до тях.
— Кой предаде тези хора в ръцете ви? Ние! Кой откри всичките им деяния? Естествено ние! А на кого в продължение на три седмици бе невъзможно да прояви и най-малката следа от дух и годност? На вас? И въпреки тоя резил вие се считате призвани да вземате решения относно наказание и милост, живот и смърт, блаженство и проклятие? Окаяни шейтани, дето все за справедливост приказвате, а самите се нуждаете от милост и състрадание!
Тръгна. Другите също се отдалечиха, без дума да кажат. Само чифликчийката спря при изхода и ми отправи думите:
— Прощавай, ефенди! Ужасното ни прокужда. Ще си вървим у дома, там земята е чиста! Вярно ли е, че ще напуснеш долината?
— Да, веднага!
Тогава тя сключи ръце, подви колене и погледна нагоре към мен с покъртителна молба. Разбрах я.
— Добре, ще дойда! — усмихнах й се с благодарност. Тя нададе ликуващ вик и побърза след другите.
— Значи ти победи и тук — рече персийският пратеник, останал заедно с турския. — Добър път!
— На добър час! — каза и турският. Излязоха. Останахме сами.
Халеф доведе конете, които беше оседлал със светкавична бързина. Увери, че едва ли не се задушавал в тукашния въздух. Поехме по пътя, по който бяхме дошли предния понеделник — покрай турската митница, малко назад и после надясно във великолепния, свободен от прах и мръсотия въздух на платото.
Минаваше три часът след полунощ. Не ни се налагаше да пътуваме, а само да яздим. След толкова дълга почивка конете се нуждаеха от движение, а ние трябваше да издишаме от душата еманациите на долината. Там долу владееше мрак. Тук горе ни поздравяваха звездите. Тънкият сърп на нарастващата луна висеше на небето. Описахме голям, широк завой на запад, към север и обратно на изток. Не познавахме местността, но тъкмо това ни бе добре дошло, тъй като отклоняваше мислите ни от събитията през последните часове. Когато денят започна да сивее, намалихме ход, понеже наближавахме целта. Халеф вече не можеше да понася дългото мълчание. Започна да обсъжда преживяното, а аз сметнах за свой дълг да се съгласявам, та да му олекне на сърцето.
Слънцето изгря точно когато видяхме пред себе си дъскорезницата. Сред мрачните, грозни земни събития от изминалата нощ тя ни се стори като картина от градината на Едем, огряна от чистия, свят блясък на небето. Потокът шумеше закачливо, колелото скрибуцаше, трионът възхваляваше собственото си усърдие. По двора се пъчеха пауни. Гълъби къпеха нежното си оперение в утринните зари. Две кучета се затичаха към нас, размахали опашки. Вратнята се отвори и от нея избликнаха ликуващите деца с големи букети рози в ръка, после бащата и майката, бабите и дядовците, подире им едно малко котенце, което не беше си отспало и веднага седна да мие с лапи ококорените си очички. А от всички ъгли занадничаха главите на ратаите и ратайкините, на работниците и външните хора, случайно присъстващи тук.