— Това е в почти всяко отношение една възможност само не по отношение моята вяра. Едва преди седмица възнамерявахме да отидем към Мосул. Щяхме да сметнем за невъзможно да се озовем тук в Джан. Въпреки това сега сме тук? По каква причина? Единствено защото ме е споходила мисълта да отида до Техеран, макар в това решение да няма нищо належащо. Така и за Абдахн ефенди наглед няма никаква причина да изрече една молитва против самия себе си. Но ако свише е решено това да се случи, той ще трябва да се подчини. Нека сега не си блъскаме главите, а да изчакаме събитията!
— Добре, да ги изчакаме! Но ако твоето упование се потвърди, аз ще бъда победен и завинаги ще си замлъкна!
Беше дал простор на сърцето си и сега отново се смълча.
2. Опиващата напитка
Когато се прибрахме, видях турския Ахмед ага да слиза от баира, за да си изяде вечерята при Абдахн ефенди. Четиримата аги не бяха сеймени и имаха навика да се хранят при шишкавия си приятел. Като ме видя, «маралаят» ме поздрави още отдалеч. Това ме застави да спра и предам пушката си на Халеф с молбата да я занесе заедно с неговата горе при нас. Извървях към полковника късото разстояние, което ни делеше. Той се поклони вежливо, подаде ми ръка и попита с доброжелателна усмивка:
— Вече тук? Време е за храна. Ще ядете ли с Хаджи Халеф Омар заедно с нас?
— Разбира се!
— Това ме радва. Бързо го обикнах, а и той мен също. А и няма нищо чудно, защото знаеш, че съм душа — човек и правя всичко, което прочета в очите на хората. Твоето сърце също скоро ще ми принадлежи. Хайде ела!
Закрачи към вратата на къщата. Но ето че от другата страна се разнесе глас. Видях да приближава персийският Ахмед ага. Той също ме поздрави още отдалеч и аз тръгнах към него. Той се поклони дълбоко, стисна ми ръката и заговори:
— Изключително много се радвам, че се прибирате за храна. Нали ще ядете с нас? Ако е така, позволи ми да седна до теб! Аз бързо те обикнах, понеже съм наистина душа — човек, както навярно вече си забелязал. Ако успея и аз да намеря симпатии при теб, ще бъда много щастлив!
В този момент Халеф дойде от горе. Влязохме в същата стая, в която вече бяхме били. Абдахн ефенди вече се бе заел с яденето.
Поздравихме го и се настанихме при него. Ядене имаше достатъчно: месо, ориз, зеленчуци и курабии. Когато Халеф помоли за вода, тримата се спогледаха въпросително, след което дебелият се осведоми:
— Само вода ли пиете?
— Не, а всичко, което не е отровно — ухили се Халеф.
— Също вино?
— Да. И защо не?
— Защото на мюсюлманина то е забранено!
— Тук се лъжеш! Корана запретява всичко, което опиянява. Значи човек може да пие от всичко, додето почувства, че опиването настъпва. И тогава просто престава.
— Хамдулиллах, много ти сече акълът! — извика ефендито и другите двама се включиха в похвалата.
Те само бяха чакали какво ще кажем. Сега знаеха мнението ни и веднага заръчаха вино. Беше донесено в една стомна и ние пихме от глинени канички. Беше от онзи тежък ориенталски сорт, който години отлежава с прибавка на смола или елхови шишарки, за да стане по-трайно. Ние двамата бяхме предпазливи и само отпивахме, но другите се наслаждаваха на силната напитка като на вода. Нашата умереност бе осмяна. Заговори се за разните напитки и въздействието им. Най-възхитителната, която бяха опознали, била една гореща напитка с много захар, но не от вино, а нещо друго. В нея имало и лимони. Един англичанин, който отивал с голяма прислуга към Исфахан, бил пренощувал тук. Имал си собствен готвач и си носел негови питиета. Готвачът му приготвил тази напитка в кухнята и дал на съдържателя и двамата полковници по една чаша.
— Не споменаха ли името на напитката? — попита Халеф. — Моят сихди знае всичко. Ако чуе името, ще може да я направи също така добре като английския готвач.
— Наистина ли? — попита дебелият.
— Наистина ли? — извикаха и двамата Ахмедовци, на които темата на разговора допадаше също както на ефендито.
— Да, наистина! — увери Халеф.
Тогава турчинът стана от мястото си, погледна ме с трепетно очакване в лицето и каза, акцентирайки върху всяка отделна дума: