— Тази… вълшебна напитка… се казваше… планч!
— Планч? — запита Халеф, ровейки се в паметта си. — Не ми е известна. Никога аз не съм пил планч. Сигурно и ти, ефенди?
— О, напротив! — отговорих. — Ти също вече си пил. Само че името не е планч, а панч. Ние немците казваме пунш.
— Да, панч, панч! — провикна се полковникът с птичето лице.
— Панч, панч! — заприглася полковникът с булдогската муцуна.
— Панч, панч! — вмъкна се дебелият с най-блажен тон. — Панч е правилното, панч! Ти го знаеш много по-добре от мен! Я кажи може ли да го приготвиш, сихди?
— Да. Стига да има необходимите неща.
— И какво е необходимо?
— Имаш ли ром или арак?
— Двете! — отвърна той тихо, слагайки ръце пред устата под формата на двойна, тайно отваряща се клапа.
— Тогава всичко е наред! Митото, данъците и другите подобни неща не ме интересуват. И тъй, който иска да направи панч, трябва да има ром, арак, захар, лимони, кромид, чесън, гореща вода и… и… и още нещо, което за съжаление сигурно ти липсва.
— Какво ми липсва? Какво? — попита онзи с върховно напрежение.
— Алое! — отговорих.
— Алое? Имам го! — възликува той.
— Той го има! — извика единият Ахмед.
— Той го има! — изкрещя другият Ахмед.
— Да, имам го! — изрева самият дебелак. — Как се радвам! Знаеш, сихди, аз съм широко сърце! Винаги имам всичко, от което другите се нуждаят. Веднъж цял пълен кош трябваше да бъде контрабандно прекаран оттук. Властите го конфискуваха. Сега аз го имам! Ти можеш да го получиш. Целия пълен кош, ако ти е нужен.
— Колко съдържа кошът?
— Половин катърски товар.
— Ще ми дойде малко множко само за един панч — ухилих се аз. — Дай ми едно парче с големината на слива, осем големи глави кромид, шест луковици чесън, дванайсет лимона, едно шише ром, едно шише арак и надлежната захар и ще получиш панч, който при всички случаи ще бъде далеч по-хубав от онзи на англичанина. Но поставям условие, сам да го приготвя в кухнята и никой да не ме обезпокои.
— Всичко ще ти бъде доставено. И никой няма да се осмели да приближи — увери дебеланкото. — Аллах да те благослови, ефенди! Ти си един дарен от него мъж. Първо, защото точно знаеш подправките, и второ, защото по път не си ги забравил. Ние не бива да разправяме, наистина, че имаме ром и арак, понеже се облагат с голямо мито, ала на теб ти имаме доверие. На теб човек всичко може да каже. Аз значи лично ще отида да се погрижа за нещата. После ще те заведа в кухнята!
И припна с възможно най-голямата бързина, която строежът на неговото тяло позволяваше. Халеф направи физиономия на заек, чиято дупка е пострадала от дъжд. Алоето, чесъна и кромида не му ги побираше главата. Аз обаче оставах сериозен и давах вид, че си нямам и понятие за угризенията на съвестта, които изпитваше. Продължихме да се храним, докато след време съдържателят ме повика в кухнята. Тя беше едно голямо помещение от другата страна на къщата, в което няколко женски фигури под ръководството на неимоверно дълга и суха жена бяха заети с приготвянето на телесните блага за гостите. Ефендито ми каза, че това била неговата съпруга. Дъщеря нямал, а двама синове, установени в Багдад и Техеран като търговци. И щракна с пръсти, за да намекне колко добре им вървят далаверите. Аз предположих, че тяхната доходна търговска дейност е много тясно свързана с местната контрабанда. После ме отведе до една отделно стояща маса, на която видях да лежи всичко, което бях сметнал за необходимо.
— Аз мога ли да наблюдавам как го правиш? — попита.
— За жалост не — отговорих аз. — Ти също ще ме смущаваш в моята молитвена вдълбоченост. При приготвянето на тази напитка човек трябва да изрича определени тайнствени стихове. Не внимава ли, тя ще стане противна на вкус и няма да може да се пие.
Той си тръгна. Сега дадох на жената парченцето алое да го счука в хавана на прах, наредих й да обели лимоните, кромида и чесъна и да ги настърже на рендето на ситно. Междувременно се огледах за някой съд, който бих могъл да използвам като купа за пунш. Две стари големи стомни с широки гърла ми се видяха най-подходящи.
Изплакнах ги с прясната вода, която по много практичен начин бе доведена от потока в кухнята и течеше близо до моята маса. Когато продуктите ми бяха върнати в издребнена форма и водата на огнището завря, аз се залових за работа. Алоето, кромида, чесъна и излишъка от лимоните изсипах тайно във водата. Всичко изчезна незабелязано. Ромът и аракът дадоха точно две пълни стомни пунш, чието ухание се разнесе из кухнята. Махнах на жената да приближи и й дадох да го опита. Тя изглеждаше наплашена в същата степен, колкото дълга и слаба беше. Имаше големи очи и толкова трагичен поглед, че благоволих да проявя дружелюбие към нея. Това така я смути, че дума не смееше да обели. Но докато опитваше питието, лицето й ми каза, че го намира необикновено вкусно. Рекох й, че едната стомна е за нас, а другата за нея, прислужниците й и бедните гости от кервансараите, на които симпатизира. Тогава тя сграбчи бързо ръката ми, целуна я и посегна със сияйни очи към стомната. Аз отнесох моята в трапезарията, която всъщност бе всекидневна на ефендито и не всеки имаше право да влиза. «Приятелите» опитаха. Премляснаха с език. Бяха запленени, пиха! Преливаха от похвали! Уверяваха, че панчът на англичанина не бил и наполовина хубав като моя! Аз пих малко, Халеф също. Затова пък толкова по-усърдни бяха тримата други. Съдържанието на стомната ги доведе точно до онова настроение, което никой не би сменил с блажеността на друг, но да ги напие, не беше достатъчно. Чухме множество хвалебствия и обяснения в привързаност — двамата «полковници» бяха изпаднали благодарение на пунша в безпримерна речовитост. Докато единият за десети път уверяваше, че бил истински душа — човек, другият вече за тринайсети път твърдеше, че нямало защо тепърва да го доказва, понеже и бездруго вече цял свят го знаел. Но ефендито беше тих. Само в мигове, когато пуншът особено му се услаждаше, удряше с юмрук по масата и крещеше: