КОПИЕ ДО ЕЛИМЕР ЧРЕЗ ПОЩЕНСКИ ЯСТРЕБ
ДОМЪТ ОБГРАДЕН МЪРТВИ И КЛОР СЕГА ВИСШ МЪРТЪВ ТОЧКА ХЕДЖ Е НЕКРОМАНТ ТОЧКА НИК С ХЕДЖ ТОЧКА ТЕ ИЗКОПАВАТ ЗЛОТО БЛИЗО ДО ЕДЖ ТОЧКА ЗАМИНАВАМ ЕДЖ С ЛЕЛЯ ЛИРАЕЛ БИВША КЛЕЪР СЕГА БЪДЕЩ АБХОРСЕН ТОЧКА И МОГЕТ И КУЧЕТО ОТ ХАРТАТА НА ЛИРАЕЛ ТОЧКА ЩЕ НАПРАВИМ ВЪЗМОЖНОТО ТОЧКА ИЗПРАТЕТЕ ПОМОЩ ЕЛАТЕ ЛИЧНО МНОГО СПЕШНО ТОЧКА ИЗПРАТЕНО ДВЕ СЕДМИЦИ ПРЕДИ ДЕНЯ НА СРЕДАТА НА ЛЯТОТО САМЕТ КРАЙ
Съобщението наистина беше написано странно, но имаше смисъл, помисли си Лираел. Имайки предвид ограничения интелект на пощенските ястреби, „телеграфният стил“ вероятно беше добра форма на комуникация, дори без употребата на телеграф.
— Надявам се ястребите да успеят — каза тя, когато Сам взе листа. Някъде в мъглата дебнеха гарвани-убийци, ято от мъртви птици, съживени от мъртъв дух. Пощенските ястреби трябваше да минат покрай тях, а може би и покрай други опасности, преди да полетят към Бархедрин и Велизар.
— Не можем да разчитаме на това — каза кучето — Готова ли си да слезем в кладенеца?
Лираел слезе по стъпалата и направи няколко крачки по настланата с червени тухли пътека. Метна раницата по-високо на гърба си и затегна каишите. После погледна слънчевото небе, което вече беше съвсем малка синя ивица, обградена от три страни от мъглата и изпаренията над водопада от четвъртата.
— Да, струва ми се — каза тя.
Сам взе раницата си, но преди да успее да си я сложи, Могет скочи отгоре и се напъха под капака. От него останаха да се виждат само зелените очи и едно бяло ухо.
— Не забравяйте, че ви предупредих за този път — инструктира ги той. — Събудете ме, когато ужасното нещо, което предстои да се случи, се случи, или ако има вероятност да се намокря.
Преди някой да успее да отговори, Могет се намести по-надълбоко в раницата и дори очите му и едното ухо се скриха.
— Защо аз да го нося? — попита обидено Сам. — Той е слуга на Абхорсен.
От раницата се подаде една лапа и във врата на Сам се заби нокът, но не разкъса кожата. Сам се сепна и изруга.
Кучето подскочи към раницата и я обгърна с предните си лапи. Сам политна напред и отново изруга, когато кучето каза:
— Никой няма да те носи, ако не си послушен, Могет.
— А няма и да получиш риба — измърмори Сам, докато разтриваше врата си.
Или някоя от заплахите подейства, или Могет беше потънал в сън. Във всеки случай, нокътят не се появи отново, придружен от саркастичния глас на котката. Кучето слезе долу, Сам приключи с регулирането на каишите на раницата си и те поеха по тухлената пътека.
Когато входната врата се затвори зад тях, Лираел се обърна и видя, че на всички прозорци се тълпяха привидения. Те бяха стотици, притиснати плътно до стъклото, така че робите им с качулки приличаха на кожата на някакво гигантско чудовище, а бледата светлина от ръцете им наподобяваше множество очи. Нито помахаха, нито помръднаха, но Лираел изпита смущаващото усещане, че се сбогуват. Сякаш не очакваха да видят завръщането на този бъдещ Абхорсен.
Кладенецът се намираше едва на трийсет метра от входната врата, скрит под гъста мрежа от диви рози, които Лираел и Сам трябваше да разкъсат, спирайки на всеки пет минути, за да смучат прободените си от тръни пръсти. Тръните бяха необичайно дълги и остри, помисли си Лираел, но опитът й с цветята не беше голям. Клеър имаха подземни градини и огромни оранжерии, осветени от символи на Хартата, ала в повечето се отглеждаха плодове и зеленчуци, имаше само една розова градина.
Когато прочистиха розовите храсти, Лираел видя кръгъл дървен капак от дебели дъбови дъски, с диаметър около два метра и половина, закрепен здраво насред нисък кръг от светли бели камъни. Капакът беше завързан на четири места с бронзови вериги, забити директно в камъните и прикрепени с болтове към дървото, така че нямаше нужда от катинари.
Символите на Хартата за заключване и затваряне пълзяха из дървото и бронза — светещи знаци, които едва личаха на слънцето, докато Сам не докосна капака и те изведнъж лумнаха ярко.
Сам положи ръка върху една от бронзовите вериги, усещайки символите отдолу и изучавайки заклинанието. Лираел надникна над рамото му. Не познаваше дори половината от знаците, но чуваше как Сам си мърмори имената им, сякаш са му познати.
— Можеш ли да го отвориш? — попита тя. Знаеше много заклинания за отваряне на врати и порти и имаше практически опит с осигуряването на достъп до много места в Голямата библиотека на Клеър, където не би трябвало да влиза. Но инстинктивно разбираше, че нито едно от тях няма да подейства тук.
— Да, струва ми се — отвърна Сам колебливо. — Заклинанието е необичайно и има много непознати символи. Доколкото разбирам, може да се отвори по два начина. Единият ми е съвсем непонятен. Но другият…