Гласът му заглъхна, когато отново докосна веригата, а символите на Хартата напуснаха бронза и плъзнаха по кожата му, след което се разляха върху дървото.
— Струва ми се, че трябва да вдъхнем живот на веригите… или да ги целунем… само че трябва да го направи подходящият човек. В заклинанието се казва: „дъхът на децата ми“. Но не мога да разбера чии деца, нито какво означава това. Предполагам, че става дума за децата на всеки Абхорсен.
— Опитай — предложи Лираел. — Най-напред с дъх, за всеки случай.
Сам изглеждаше разколебан, но приведе глава, пое дълбоко въздух и го изпусна над веригата.
Бронзът се замъгли от дъха му и изгуби блясъка си. Символите на Хартата проблеснаха и се раздвижиха. Лираел затаи дъх. Сам се изправи и се отдалечи, а Падналото куче се приближи и започна да души.
Внезапно веригата изскърца силно и всички отскочиха назад. След това от привидно твърдия камък се появи нова брънка, последвана от още една и още една, докато веригата се намотаваше на земята с дрънчене. След няколко секунди се натрупаха още около два метра верига, достатъчни, за да се повдигне крайчеца на капака на кладенеца.
— Добре — каза Падналото куче. — Ти се заеми със следващата, господарке.
Лираел се наведе над другата верига и издиша леко. Известно време не се случи нищо и я обзе неувереност. Нейната самоличност като Абхорсен беше толкова нова, и толкова несигурна, че лесно можеше да се усъмни в нея.
После веригата се заскрежи, символите светнаха и брънките започнаха да се измъкват от камъка с остро металическо дрънчене. Звукът почти незабавно се повтори и в отсрещния край, когато Сам издиша над третата верига.
Лираел изля дъха си над последната верига, докосвайки я за миг, докато си поемаше въздух. Усети как символите вибрират под пръстите й, оживената реакция на едно заклинание на Хартата, разбрало, че часът му е настъпил. Като човек, напрегнал мускулите си в онзи застинал миг преди началото на надбягването.
Щом веригите се разхлабиха, Лираел и Сам успяха да повдигнат единия край на капака и да го отместят. Тъй като беше много тежък, не го свалиха изцяло, а само направиха достатъчно голям отвор, през който да слязат с раниците на гръб.
Лираел очакваше от отворения кладенец да я лъхне миризмата на влажно и застояло, макар кучето да й беше казало, че не е пълен с вода. Имаше миризма, достатъчно силна, за да надвие аромата на розите, ала не беше на стара и застояла вода. Това беше приятно ухание на билки, непознати за Лираел.
— Какво подушвам? — попита тя кучето, чийто нос често бе долавял миризми и аромати, които тя не можеше нито да усети, нито да извика с магия, нито да си представи.
— Почти нищо — отвърна кучето. — Освен ако напоследък не си се усъвършенствала.
— Не — изрече търпеливо Лираел. — От кладенеца се носи специфична миризма. На някакво растение или билка. Но не мога да определя точно.
Сам подуши въздуха и челото му се сбърчи в размисъл.
— Това е нещо, което се използва за готвене — каза той. — Не че съм кой знае какъв готвач. Но ми се струва, че съм усещал тази миризма в кухнята на двореца, когато печаха агнешко.
— Розмарин — каза лаконично кучето. — А има и амарант, макар че вероятно не го усещате.
— Любовна вярност — добави един тих глас от раницата на Сам. — С цвят, който никога не увяхва. И все още твърдиш, че тя не е тук?
Кучето не отговори на Могет, а пъхна муцуната си в кладенеца. Поне минута души наоколо, като пъхаше муцуната си все по-навътре и по-навътре. Когато се изправи, кихна два пъти и поклати глава.
— Стари миризми и стари заклинания — каза. — Миризмата вече изчезва.
Лираел подуши въздуха, за да провери, но кучето беше право. Вече долавяше само розите.
— Има стълба — каза Сам, който също се взираше в кладенеца, а над главата му потрепваше една предизвикана от Хартата светлина. — Бронзова, като веригите. Чудно защо не виждам дъното — или вода.
— Ще сляза първа — каза Лираел.
Сам понечи да възрази, но се отдръпна. Тя не знаеше дали го прави от страх, или защото се бе примирил — със семейния авторитет на Лираел като негова новооткрита леля, или защото сега беше бъдещият Абхорсен.
Погледна в кладенеца. Бронзовата стълба проблясваше близо до горния му край и се губеше в мрака. Лираел се беше изкачвала, слизала и прекосявала много мрачни и опасни тунели и коридори в Голямата библиотека на Клеър. Ала това се бе случило в едни по-непорочни времена, макар че тя бе понесла своя дял от опасността. Сега усещаше, че в света властват някакви могъщи зли сили, някаква ужасна съдба, която вече започваше да действа. Мъртвите, обградили Къщата, бяха само малка, видима част от всичко това. Тя помнеше видението, което й бяха показали Клеър, с ямата край Червеното езеро и ужасната смрад на Свободна магия, разнасяща се от онова, което изравяха оттам.