Спускането в тази черна яма беше само началото, помисли си Лираел. Нейната първа стъпка по бронзовата стълба щеше да бъде първата й истинска стъпка с новата самоличност, първата стъпка на Абхорсен.
Погледна слънцето за последен път, пренебрегвайки пълзящите стени от мъгла от двете страни. След това коленичи и предпазливо се спусна в кладенеца, а краката й намериха сигурна опора в стълбата.
Последва я Падналото куче, чиито лапи се бяха удължили, образувайки яки пръсти, които стискаха стълбата по-здраво от всяка човешка ръка. Опашката му перваше лицето на Лираел през няколко стъпала, размахвайки се с такъв ентусиазъм, какъвто тя едва ли би могла да открие у себе си, ако имаше подобно нещо.
Последен вървеше Сам, неговата светлина на Хартата все още кръжеше над главата му, а Могет бе закопчан сигурно в раницата.
Докато подкованите ботуши на Сам тракаха по стъпалата, отгоре се чу подобно тракане, докато веригите се връщаха по местата си. Той едва успя да прибере ръце, когато капакът бе премъкнат и стоварен на мястото си с дрънчене и оглушителен трясък.
— Е, няма да се връщаме по същия път — каза Сам с принудена веселост.
— Ако изобщо се върнем — прошепна Могет с толкова тих глас, че едва ли някой го чу. Ала Сам се поколеба за миг, а кучето изръмжа тихо, и Лираел продължаваше да се спуска, наслаждавайки се на последния спомен за слънцето, докато слизаха все по-навътре в мрачните земни недра.
Глава трета
Амарант, розмарин и сълзи
Стълбата се спускаше все по-надолу. В началото Лираел броеше стъпалата, но когато стигна до 996 се отказа. Продължиха да слизат. Лираел също си бе направила заклинание на Хартата за светлина. То се рееше над краката й, като допълнение на онова, което трептеше над главата на Сам. Под светлината на тези две светещи топки и със сенките на стъпалата, танцуващи по стените на кладенеца. Лираел с лекота си представи, че са заседнали върху стълбата и непрекъснато тъпчат на едно място.
Това бе някакъв омагьосан механизъм, от който никога нямаше да се измъкнат. Тя свикна с тази фантазия и започна да я възприема като истинска, когато внезапно кракът й докосна камък вместо бронз, а нейната светлина на Хартата подскочи чак до коляното й.
Бяха достигнали дъното на кладенеца. Лираел изрече един символ на Хартата и светлината литна нагоре, за да се слее с произнесената дума, кръжейки около главата й. На това осветление тя видя, че са попаднали в правоъгълна пещера, грубо изсечена в яркочервения камък. Един коридор водеше от пещерата към мрака. До него имаше желязна кофа, пълна с нещо като факли, най-обикновени дървени късове, покрити с парцали, напоени с газ.
Лираел пое напред, а Падналото куче скочи на земята зад нея, следвано по петите от Сам.
— Предполагам, че това е пътят — прошепна Лираел, сочейки коридора. Инстинктивно усещаше, че не бива да повишава тон.
Кучето подуши въздуха и кимна с глава.
— Питам се дали да взема… — каза Лираел, посягайки към една от факлите. Ала още преди да я докосне, тя се превърна в прах. Лираел се сепна и едва не падна върху кучето, което се удари в Сам.
— Внимавай! — извика Сам. Гласът му отекна в шахтата и проехтя покрай Лираел в коридора.
Лираел отново посегна, по-предпазливо, но и другите факли се превърнаха в прах. Когато докосна кофата, тя се разпадна на купчина ръждиви отломки.
— Времето никога не спира напълно — изрече загадъчно кучето.
— Предполагам, че трябва да продължим — каза Лираел, но всъщност си говореше сама. Нямаха нужда от факлите, но би се чувствала по-добре, ако носеше една от тях.
— Колкото по-бързо, толкова по-добре — каза кучето. Отново душеше въздуха. — Нали не искаме да се мотаем тук долу.
Лираел кимна. Направи крачка напред, след това се поколеба и измъкна меча си. Символите на Хартата блеснаха ярко върху острието, когато се освободи от ножницата, и името на меча затрептя върху стоманата, мигом превръщайки се в надписа, който Лираел беше виждала преди. Или беше различен? Не можа да си спомни, а думите трептяха твърде бързо, за да е сигурна.
Каквото и да гласеше, тази допълнителна светлина успокои Лираел, или може би се дължеше на самото усещане на Нехима в ръката й.