Лираел затвори очи и прибра меча в ножницата, като здраво го натъпка вътре, преди да го пусне с облекчение. После отвори очи и се огледа наоколо. Или поне опита. Цялата светлина на Хартата беше угаснала и беше станало тъмно. Пълният мрак на земните дълбини.
В черната бездна Лираел чу разкъсване на плат и Сам извика.
— Сам! — провикна се тя. — Насам! Куче!
Не последва отговор, но чу, че кучето изръмжа, а после прозвуча тих, приглушен смях. Ужасен, злорад кикот, от който космите по врата й настръхнаха. Той звучеше още по-зле, защото в него имаше нещо познато. Смехът на Могет, преиначен и, по-зловещ.
Лираел отчаяно се опита да прибегне към Хартата, да направи ново заклинание за светлина. Ала там нямаше нищо. Вместо Хартата, тя изпита ужасно, студено присъствие, което позна незабавно. Смъртта. Това беше единственото, което усети.
Хартата беше изчезнала, или тя не можеше да се свърже с нея.
Започна да я обзема паника, когато злорадият кикот се усили, а мракът я обгърна плътно. Тогава очите на Лираел забелязаха малка промяна. Тя долови тънки сиви нишки в мрака и изпита мигновена надежда, че ще се появи светлина. После видя как една едва доловима светла ивица лумва със съскане и се разраства устойчиво, превръщайки се в кълбо от ослепителна, ярка бяла светлина. Светлината бе придружена от парливата, метална миризма на Свободната магия — миризма, която прииждаше на вълни, всяка от които предизвикваше спонтанен пристъп на гадене, докато стомашният сок се надигаше в гърлото на Лираел.
Сам се движеше със светлината и се появи до Лираел, сякаш бе долетял дотам. Раницата му беше отворена отгоре, с опърпани краища там, където някой се беше освободил от нея. Мечът му беше прибран в ножницата и той държеше панфлейтите с две ръце, закрил отворите им с пръсти. Флейтите вибрираха и издаваха тихо бръмчене, което Сам отчаяно се опитваше да прекрати. Самата Лираел беше притиснала с ръка пояса със звънците, в опит да ги заглуши.
Кучето стоеше между бялото огнено кълбо и Лираел, ала това не беше онова куче, което тя познаваше. Все още изглеждаше като куче, но нашийникът със символи на Хартата беше изчезнал и сега отново беше същество от наситен мрак, очертано със сребрист огън. Кучето погледна назад и отвори уста.
— Тя е тук! — избоботи един глас, който беше на кучето, но не съвсем същият, защото прониза ушите на Лираел, а челюстта й бе прорязана от остра болка. — Могет е на свобода! Бягайте!
Лираел и Сам стояха като вцепенени, когато отзвукът от гласа на кучето проехтя край тях. Бялото огнено кълбо мяташе искри и пращеше, въртеше се обратно на часовниковата стрелка, докато се издигаше, за да придобие формата на издължен, твърде крехък хуманоид.
Ала зад съществото, което представляваше освободения Могет, имаше още по-ярка светлина. Нещо толкова ярко, че Лираел осъзна, че е затворила очи и го вижда през клепачите си, върху които беше дамгосан образа на жена. Една невероятно висока жена, привела глава дори в този висок тунел и протегнала ръце, за да помете съществото на име Могет, кучето, Лираел и Сам.
Около и пред светещата жена течеше река. Студена река, която Лираел веднага позна. Това беше реката на смъртта, а съществото я приближаваше към тях. Нямаше да я прекосят, но тя щеше да ги залее и отнесе. Да ги поеме и подхвърля, насочвайки ги стремително към Първата порта и отвъд нея. Никога нямаше да успеят да се върнат.
На Лираел й остана време, само колкото да си помисли няколко последни, ужасни неща.
Бяха се провалили толкова скоро.
Толкова много хора зависеха от тях.
Всичко беше изгубено.
Тогава Падналото куче извика: „Бягайте!“ и излая.
Лаят му беше пропит със Свободна магия. Без да отваря очи, без съзнателна умисъл, Лираел се завъртя и изведнъж осъзна, че тича, тича неудържимо, тича както никога досега. Тичаше, без да се замисля, към неизвестността, далече от кладенеца и Къщата, а краката й откриваха завоите на тунела, въпреки че бялата светлина беше останала зад гърба й и в тъмнината тя не можеше да разбере дали очите й са отворени, или не. Тичаше из пещери и тесни пътища, без да знае дали Сам бяга с нея и дали я гонят. Не беше водена от страха, защото не се страхуваше. Беше някъде другаде, заключена в собственото си тяло, машина, която продължаваше да се движи, без да изпитва нищо, следвайки указания, които не идваха от нея.