А после, така внезапно, както се бе появил, импулсът да бяга изчезна. Лираел падна на земята, треперейки, опитвайки се да влее въздух в изтерзаните си дробове. Болката прорязваше всеки неин мускул и тя се сви на кълбо от спазмите, френетично разтривайки мускулите на прасците си, докато сподавяше виковете си от болка.
До нея имаше някой, който правеше същото, и когато разумът й се завърна, Лираел видя, че това е Сам. Някъде пред тях отгоре падаше бледа светлина, но и тя бе достатъчна, за да го познае. Естествена светлина, макар и доста разсеяна.
Лираел колебливо докосна пояса със звънците. Той беше притихнал, а звънците не помръдваха. Ръката й се спусна към дръжката на Нехима и с облекчение усети твърдостта на зеления камък в ефеса, а сребърната нишка си беше просто сребърна нишка.
Сам изохка и се изправи. Опря се на стената с лявата си ръка и подреди панфлейтите с дясната. Лираел гледаше как тази ръка трепна в старателно движение и в дланта й грейна светлина на Хартата.
— Беше изчезнала, знаеш ли — каза той и се плъзна по стената, за да седне срещу Лираел. Изглеждаше спокоен, но очевидно беше в шок. Лираел осъзна, че това важи и за нея, когато опита да се изправи, но не успя.
— Да — отвърна тя. — Хартата.
— Където и да се намирахме — продължи Сам, — Хартата не беше там. И коя беше тя?
Лираел поклати глава, както да проясни мислите си, така и да изрази неспособността си да отговори. Веднага я поклати още веднъж, опитвайки се да накара мозъка си да проработи.
— Най-добре… най-добре да се връщаме — каза тя, мислейки си за кучето, останало само срещу Могет и онази светеща жена в мрака. — Не мога да изоставя кучето.
— Ами тя — попита Сам и Лираел разбра за кого говори. — А Могет?
— Няма нужда да се връщате — каза един глас от мрачните дълбини на коридора. Лираел и Сам мигом скочиха на крака, внезапно открили нови сили и воля. Мечовете им бяха извадени и Лираел установи, че едната й ръка е върху Саранет, макар че нямаше представа какво да прави със звънеца. В главата й не изплуваха никакви знания от „Книга за мъртвите“ и „Книга за забравата и спомените“.
— Аз съм — каза гласът с огорчен тон и Падналото куче бавно излезе на светлината с опашка между краката и наведена глава. С изключение на тази нехарактерна поза, изглеждаше отново нормално — или поне в рамките на нормалното за него, — с наситения, силен блясък на многобройните символи на Хартата около врата му и пепелявозлатистата къса козина, освен на гърба, където беше черна.
Лираел не се двоуми. Свали Нехима и се хвърли към кучето, като зарови лице във врата на своя другар. Кучето облиза ухото й без обичайния си ентусиазъм и дори не понечи да я захапе нежно.
Сам стоеше отзад, все така с меч в ръка.
— Къде е Могет? — попита той.
— Тя пожела да говори с него — отвърна кучето и натъжено се хвърли в краката на Лираел. — Сгреших. Изложих те на ужасна опасност, господарке.
— Не разбирам — отвърна Лираел. Изведнъж се почувства невероятно уморена. — Какво стана? Хартата… Хартата сякаш внезапно… престана да съществува.
— Заради нейното появяване — каза кучето. — Такава е участта й, съзнателната й половина да бъде навеки извън онова, което е решила да създаде, Хартата, част от която е несъзнателната й половина. И все пак тя спря ръката си, макар че толкова лесно можеше да ви притегли в своите обятия. Не зная защо, нито какво ще рече това. Мислех, че е изгубила интерес към нещата от този свят, затова се надявах да преминем оттук невредими. Ала когато се обезпокоят древните сили, се пробуждат много неща. Трябваше да се досетя, че ще стане така. Прости ми.
Лираел никога не беше виждала кучето толкова смирено и това я плашеше повече от всичко случило се. Тя го почеса зад ушите и по брадата, стараейки се да успокои и двама им. Но ръцете й трепереха и почувства, че всеки момент ще избухне в сълзи. В опит да не допусне това, започна бавно да си поема въздух, като броеше вдишванията и издишванията.
— Но… какво ще стане с Могет? — попита Сам с разтревожен глас. — Той се освободи! Ще се опита да убие Абхорсен… мама… или Лираел! Не разполагаме с пръстена, с който да го обвържем отново!
— Могет дълго я отбягва — промърмори кучето. Поколеба се, а после изрече тихо: — Мисля, че вече не бива да се тревожим за Могет.
Лираел издиша, без да поеме отново въздух. Нима беше възможно Могет да не се върне?
— Моля? — попита Сам. — Но той е… ами, не знам, но е силен… дух на Свободната магия…
— Коя е тя? — попита Лираел. Тонът й беше неумолим, когато хвана кучето за брадата и се взря в дълбоките му, тъмни очи. То понечи да се извърне, но Лираел го държеше здраво. Животното затвори очи с надеждата да се откъсне, ала опитът му се провали, когато Лираел духна в носа му и те се отвориха отново.