— Не ти трябва да знаеш, защото няма да разбереш — каза кучето, а гласът му бе натежал от умора. — На практика тя вече не съществува, като изключим случайната й поява на разни места, с дребни прояви и незначителни действия. Ако не бяхме поели по този път, тя нямаше да се съживи, а след като отминахме, отново ще потъне в забрава.
— Кажи ми!
— Знаеш коя е, поне до известна степен — каза кучето. Опря нос в пояса със звънци на Лираел, оставяйки влажна диря върху кожения език на седмия звънец, а една сълза се търкулна бавно по муцуната му и намокри дланта на Лираел.
— Астарел? — прошепна Сам с изумление. Най-страховитият от всички звънци, който дори не беше докосвал за краткото време, през което те бяха под негова опека. — Печалния?
Лираел пусна кучето и то незабавно притисна глава в скута й с тежка въздишка.
Тя отново го почеса зад ушите, ала въпреки че усещаше топлата кучешка козина под ръката си, не можеше да не зададе въпроса, който беше задавала и преди.
— Тогава кой си ти? Защо Астарел те освободи?
Кучето я погледна и отвърна простичко:
— Аз съм Падналото куче. Верен служител на Хартата и твой приятел. Винаги ще бъда твой приятел.
При тези думи Лираел заплака, но избърса сълзите си и повдигна кучето за нашийника, за да го премести и да се изправи. Сам взе Нехима и безмълвно й го подаде. Символите на Хартата върху острието му се раздвижиха, когато Лираел докосна дръжката, ала надписът не се появи.
— Ако си сигурен, че Могет няма да дойде, обвързан или свободен, трябва да продължим — каза Лираел.
— Предполагам, че е така — каза Сам скептично. — Макар че се чувствам… чувствам се някак странно. Бях свикнал с Могет, а сега просто… просто го няма? Искам да кажа, тя… тя убила ли го е?
— Не! — отвърна кучето. Изглеждаше изненадано от това предположение. — Не.
— Тогава какво? — попита Сам.
— Не ни е отредено да знаем — отвърна Падналото куче. — Нашата задача ни очаква, а Могет вече е зад гърба ни.
— Напълно ли си сигурен, че той няма да преследва мама или Лираел? — настоя Сам. Добре познаваше близкото минало на Могет и още от дете беше предупреден колко опасно е да свали нашийника му.
— Сигурен съм, че майка ти не е застрашена от Могет отвъд Стената — отвърна кучето, отговаряйки половинчато на въпроса на Сам.
Сам не изглеждаше напълно убеден, но кимна бавно, неохотно приемайки уверението на кучето.
— Не започнахме добре — промърмори Сам. — Надявам се всичко да се оправи.
— Пред нас има слънце и изход оттук — каза кучето. — Под слънчевите лъчи ще се почувстваш по-добре.
— Вече трябва да се е стъмнило — отвърна Сам. — От колко време сме под земята?
— Най-малко четири или пет часа — отвърна намръщено Лираел. — Може би и повече, така че едва ли има слънце.
Тя ги поведе из пещерата, но щом доближиха входа й, установиха, че слънцето грее. Не след дълго забелязаха тясна пролука отпред, а през нея се виждаше ясно синьо небе, замъглено от струята на големия водопад.
Щом прекосиха пролуката, се озоваха на неколкостотин метра западно от водопада, в подножието на Дългите скали. Слънцето се намираше по средата на небето в западна посока, а лъчите му образуваха дъги сред огромните облаци от водни пръски, надвиснали над водопада.
— Следобед е — каза Сам, засенчвайки очи, за да погледне нагоре. Огледа очертанията на скалите, а после вдигна ръка, за да премери на колко пръста над хоризонта е слънчевият диск. — Някъде преди четири.
— На практика сме изгубили цял ден! — възкликна Лираел. Всяко забавяне увеличаваше вероятността да се провалят и сърцето й се сви при мисълта за това ново препятствие. Как беше възможно да са прекарали почти цяло денонощие под земята?
— Не — каза Падналото куче, което гледаше слънцето и душеше из въздуха — Не сме изгубили цял ден.
— Нима е повече? — прошепна Лираел. Не и това. Ако по някакъв начин бяха прекарали седмици или дори повече под земята, щеше да бъде твърде късно да направят каквото и да било…
— Не — продължи кучето. — Все още е същият ден, в който напуснахме Къщата. Навярно е изминал час, откакто слязохме в кладенеца. А може би по-малко.
— Но… — Сам понечи да каже нещо, но млъкна. Поклати глава и погледна назад към пролуката в скалата.
— Времето и Смъртта спят рамо до рамо — каза кучето. — И двете са във владението на Астарел. Тя ни помогна по свой начин.
Лираел кимна, макар да нямаше усещането, че са й помогнали. Чувстваше се зашеметена и уморена, а краката я боляха. Щеше й се да се свие на кълбо под слънцето и да се събуди в Голямата библиотека на Клеър, със схванат врат, задето е спала на бюрото си и смътен спомен за тревожни кошмари.