— Не долавям никакви мъртви тук долу — каза тя, след като се прости с мечтата си. — След като ни подариха този следобед, предполагам, че е най-добре да се възползваме от него. Как ще се върнем през скалите?
— На левга и половина западно оттук има пътека — каза Сам. — Тясна е и се състои предимно от стъпала, така че не се използва често. Горният й край трябва да е доста отдалечен от мъглата и слугите на Клор. Отвъд нея, Западният път се намира поне на дванайсетина левги. Оттам преминава пътят.
— Как се нарича тази пътека със стъпала? — попита кучето.
— Не зная. Мама я наричаше просто Стъпалата, струва ми се. Всъщност е доста странна. Широка е само колкото за един човек, а стъпалата са ниски и дълбоки.
— Познавам я — каза кучето. — Три хиляди стъпала, проправени само заради сладката вода в подножието им.
Сам кимна.
— Там има извор и водата е хубава. Искаш да кажеш, че някой е направил цялата пътека, само за да се напие с хубава вода?
— Вода — да, но не за пиене — отвърна кучето. — Радвам се, че пътеката още съществува. Да вървим нататък.
При тези думи кучето се втурна напред, прескачайки пръснатите камъни, които скриваха пролуката и пещерите зад нея.
Лираел и Сам го следваха по-бавно и с мъка си проправяха път между камъните. И двамата бяха още разстроени и трябваше да обмислят много неща. Самата Лираел размишляваше върху думите на кучето: „Когато се обезпокоят древните сили, се пробуждат много неща.“ Знаеше, че онова, което Никълъс разкопава, е могъщо зло, и беше очевидно, че неговата поява поражда много събития, включително и възкръсването на мъртвите из цялото Кралство. Ала не беше предвидила, че ще се пробудят и други сили, и как това ще повлияе на техните планове.
Не че имаха истински план, мислеше си Лираел. Просто се втурнаха презглава, за да опитат да спрат Хедж, да спасят Никълъс и да задържат онова незнайно нещо заровено на сигурно в земята.
— Трябва да си съставим конкретен план — прошепна си тя. Ала не я осениха никакви гениални идеи или стратегии, и се наложи да се съсредоточи върху катеренето по камъните, докато следваше Падналото куче из подножието на Дългите скали, а Сам вървеше по петите й.
Глава четвърта
Закуска за гарвани
Слънцето почти беше залязло, когато Лираел, Сам и кучето пристигнаха в подножието на Стъпалата, а силуетът на Дългите скали се простираше надалече из долината на Ратерлин. Лираел лесно откри извора — един бистър, бълбукащ вир, широк десет метра, но й отне повече време да намери началото на Стъпалата, защото пътеката беше тясна, изсечена надълбоко във фасадата на скалата и скривана от множество надвиснали и издадени подпори от назъбени камъни.
— Ще успеем ли да я изкачим през нощта? — попита неуверено тя, гледайки мрачната скала над главите им и поел едните бледи слънчеви лъчи на триста метра по-нагоре. Скалата се издигаше още по-нависоко и върхът й не се виждаше. Лираел беше изкачвала много стълби и тесни пътеки в Глетчера на Клеър, ала нямаше много опит в пътуването на открито, под лъчите на слънцето и луната.
— Ще се наложи да рискуваме и да използваме светлина — отвърна кучето, което беше учудващо мълчаливо. Опашката му все така висеше отпуснато, без обичайното игриво помахване и подскачане. — Бих могъл да ви водя, макар че ще бъде опасно в тъмното, ако някои от стъпалата са се срутили.
— Луната ще свети ярко — каза Сам. — Снощи беше в трета фаза, а небето е доста ясно. Но тя ще изгрее едва в ранната утрин. Поне час след полунощ. Ще се наложи да изчакаме дотогава, ако не и цяла нощ.
— Не искам да чакам — промърмори Лираел. — Имам предчувствие… някаква тревога, която не мога да изразя с думи. Видението, за което Клеър ми разказаха, в което двамата с Никълъс сме край Червеното езеро… Усещам как се изплъзва, сякаш ще пропусна момента. Че ще се превърне в минало, вместо във възможно бъдеще.
— Ако паднем от Дългите скали в тъмното, няма да пристигнем по-бързо — каза Сам. — А и ми се ще да хапна малко и да отпочина няколко часа, преди да започнем да се изкачваме.
Лираел кимна. И тя беше уморена. Прасците я боляха, а раменете й бяха ожулени от тежката раница. Ала изпитваше и друг вид умора, каквато бе сигурна, че и Сам усеща. Това беше душевна умора. Дължеше се на шока от загубата на Могет и Лираел наистина искаше да полегне край хладния извор и да заспи с напразната надежда, че новият ден ще бъде по-добър. Познаваше това чувство от детските си години. Тогава изпитваше напразната надежда, че ще заспи, а на сутринта ще се събуди със зрението. Сега знаеше, че новият ден няма да донесе нищо хубаво. Нуждаеха се от почивка, но не твърде дълга. Хедж и Никълъс нямаше да почиват, нито пък Клор и нейните мъртви ръце.