— Ще изчакаме да изгрее луната — каза тя, свали раницата от раменете си и седна до нея върху един удобен камък.
В следващия миг отново беше на крак, с меч в ръка, без дори да осъзнае, че го е извадила, когато кучето изхвърча покрай нея, надало внезапен лай. Беше й нужна секунда да разбере, че лаят нямаше магически оттенък, и още една, за да забележи обекта на кучешката атака.
Един заек криволичеше между падналите камъни, отчаяно опитвайки се да избяга от преследващото го куче. Надпреварата приключи на известно разстояние, но не беше ясно с какъв резултат. После се вдигна огромен облак от пръст, прах и камъни, и Лираел разбра, че заекът се е скрил в земята, а кучето е започнало да копае.
Сам все така седеше до раницата си. Беше се понадигнал няколко секунди след Лираел, разбра какво става и отново седна. Сега се взираше в съдрания отвор върху капака на раницата си.
— Поне сме живи — каза Лираел, взела безмълвното взиране в съдраното място за угризения, породени от загубата на Могет.
Сам я погледна изненадано. В ръката си държеше комплект шевни принадлежности и се канеше да го отвори.
— О, не мислех за Могет. Поне не сега. Чудех се как най-добре да се справя с дупката. Мисля, че ще се наложи да сложа кръпка.
Лираел се разсмя, с някакъв странен, колеблив смях, който неволно се изтръгна от нея.
— Радвам се, че можеш да мислиш за шиене — каза тя. — Аз… не мога да спра да мисля за случилото се; Звънците, които опитваха да звънят, бялата дама… Астарел… присъствието на смъртта.
Сам избра голяма игла и откъсна със зъби малко черен конец от една макара. Намръщи се, докато вдяваше иглата, а после заговори към залязващото слънце, а не директно на Лираел.
— Знаеш ли, странно е. Откакто разбрах, че ти си бъдещият Абхорсен, а не аз, не съм изпитвал страх; Тоест, страхувал съм се, но не по същия начин. Вече не нося отговорност. Всъщност имам отговорности като принц на кралството, но те са свързани с нормални неща. Не с некроманти, смърт и създания на Свободната магия.
Замълча, за да направи възел в единия край на конеца и този път погледна Лираел.
— А привиденията ми дадоха тази туника. С мистрията. Мистрията на Създателите на Стената. Дадоха я на мен, и все си мисля, че сякаш моите предшественици ми казват, че няма нищо лошо в това да създаваш разни неща. Това ми е писано да правя. Да сътворявам и да помагам на Абхорсен и краля. Затова ще го правя, и ще давам всичко от себе си, а ако това не е достатъчно, поне ще съм направил всичко възможно, всичко, което е по силите ми. Няма защо да опитвам да бъда някой друг, някой, който никога няма да съм.
Лираел не отвърна. Вместо това извърна очи в посоката, откъдето кучето се връщаше, понесло един отпуснат заек между зъбите си.
— Вечеря — обяви кучето и го повтори по-ясно, когато пусна заека в краката на Лираел. Опашката му отново се размахваше весело, само в крайчеца. — Вечеря. Ще уловя още един.
Лираел взе заека. Кучето беше прекършило врата му, убивайки го на мига. Лираел усещаше как духът му наближава смъртта, но се отърси от това чувство. Той се отпусна тежко в ръката й и й се дощя просто да бяха изяли хляба и сиренето, крито привиденията им бяха приготвили. Но кучетата са си кучета, помисли си, и щом зайците ги привличат.
— Аз ще го одера — предложи Сам.
— Как ще го сготвим? — попита Лираел и с радост му даде заека. И преди беше яла зайци, но или сурови, когато си слагаше кожа на Хартата на лаещ бухал, или приготвени и поднесени в столовата на Клеър.
— Няма да има проблем, ако запалим малък огън под някой от тези камъни — отвърна Сам. — Поне след известно време. Димът няма да се вижда, и можем добре да прикрием пламъка.
— Ще го поверя на теб — каза Лираел. — Сигурна съм, че кучето ще изяде своя суров.
— Трябва да поспиш — каза Сам, докато пробваше с палец острието на един къс нож. — Можеш да полегнеш за час, докато приготвя заека.
— Грижиш се за старата си леля — каза Лираел с усмивка. Беше едва две години по-голяма от Самет, но веднъж му беше казала, че е много по-възрастна и той й повярва.
— Помагам на бъдещия Абхорсен — отвърна Самет и се поклони, не съвсем на шега. После се наведе и с опитен жест направи разрез и смъкна кожата на заека отведнъж, сякаш сваляше калъфка на възглавница.
Лираел го погледа известно време, а после се извърна и легна върху каменистата земя, положила глава върху раницата си. Не й беше никак удобно, особено след като още беше с ризница и не си бе свалила ботушите. Но това нямаше значение. Лежеше по гръб и се взираше в небето, наблюдавайки как последните сини отблясъци избледняват, докато чернотата плъзва наоколо и звездите започват да блещукат. Не долавяше присъствието на мъртви създания наблизо, нито някакви следи от Свободна магия, и умората, стаена в нея, се стовари върху й със стократна сила. Примигна два-три пъти; после очите й отказаха да стоят отворени и тя мигновено потъна в дълбок сън.