Когато се събуди, беше тъмно, с изключение на звездната светлина и приглушения червен блясък на добре скрития огън. Видя силуета на седналото наблизо куче, но в началото нямаше и следа от Сам, докато не забеляза някаква тъмна, безформена маса с размерите на човек, просната на земята.
— Колко е часът? — прошепна, а кучето се размърда и дойде при нея.
— Почти полунощ — отвърна то тихо. — Решихме, че е най-добре да те оставим да поспиш, а след това убедих Сам, че и за него ще бъде добре да подремне, докато аз съм на пост.
— Обзалагам се, че не е било лесно — каза Лираел, надигна се и изохка заради схванатите си мускули. — Нещо да се е случило?
— Не. Спокойно е, като изключим обичайните нощни шумове. Предполагам, че Клор и мъртвите все така наблюдават Къщата, и ще продължат да го правят още много дни.
Лираел кимна, докато си проправяше път между камъните и предпазливо пристъпи към извора. Това беше единственият светъл участък в спокойната, тъмна нощ, и сребристата му повърхност отразяваше звездната светлина. Лираел изми лицето и ръцете си, а шокът от студената вода я разсъни напълно.
— Изяде ли моя дял от заека? — прошепна тя, връщайки се при раницата.
— Не, не съм! — възкликна кучето. — Как бих могъл! Освен това Самет го прибра в тенджерата. И сложи капака.
Това едва ли би спряло кучето, помисли си Лираел, когато откри малката туристическа тенджера от чугун край гаснещия огън. Парчетата заешко месо бяха къкрили на огъня твърде дълго, но задушеното беше още топло и много вкусно. Или Сам бе намерил подправки, или привиденията ги бяха сложили в багажа му, макар че Лираел беше доволна, че не долавя миризмата на розмарин. Не желаеше да я усеща.
Докато приключи със заека и изми ръцете си, почиствайки тенджерата с шепа пясък край извора, луната беше започнала да изгрява. Както бе казал Сам, тя беше преминала третата си фаза и наближаваше пълнолуние, а небето беше ясно. На нейната светлина Лираел ясно различаваше детайлите по земята. Щеше да бъде достатъчна, за да изкачат Стъпалата.
Сам се събуди бързо, когато го разтърси, а ръката му се спусна към меча. Не си казаха нищо — имаше нещо в нощната тишина, което потискаше всякакви разговори. Лираел угаси огъня, докато Сам плискаше лицето си с вода, и двамата си помогнаха взаимно да нарамят раниците. Кучето препускаше напред-назад, докато те се приготвяха, и размахваше опашка, изгарящо от нетърпение отново да тръгне на път.
Стъпалата започваха с дълбок прорез, който продължаваше направо в скалата на разстояние от двайсет метра, така че в началото изглеждаше, че ще прерасне в тунел. Ала той беше открит към небето и не след дълго започна да се издига нагоре по скалата, поемайки на запад. Размерът на всяко стъпало беше съвсем като този на предишното, на височина, широчина и дълбочина, така че катеренето беше равномерно и сравнително лесно, макар и изтощително.
Докато се изкачваха, Лираел започна да осъзнава, че скалата не е единична, почти отвесна фасада от груб камък, както си беше мислила. Всъщност се състоеше от лицевите части на стотици срутили се камъни, сякаш е бил изправен сноп листа и от него са се откъснали много отделни листове. Пътеката от стъпала беше проправена главно между и върху лицевите части, продължавайки напред, докато се наложеше да завие и да бъде врязана по-навътре в скалата, за да достигне до следващата по-висока фасада.
Луната се издигаше по-високо, докато се катереха, и небето стана много по-светло. Вече имаше сянка и всеки път, щом спираха за почивка, Лираел се взираше в далечината, към далечните хълмове на юг и окъпаната в сребро диря на Ратерлин на изток. Често беше прелитала, преобразена като бухал, над Глетчера на Клеър и планините близнаци Стармаунт и Сънфол, но сега беше различно. Сетивата на бухала не бяха същите и по онова време винаги знаеше, че когато се съмне, ще се пъхне на сигурно в леглото си, в защитената крепост на Клеър. Онези полети бяха истинско приключение. Това тук беше нещо далеч по-сериозно, и тя не можеше просто да се наслаждава на прохладната нощ и ярката луна.