Сам също се взираше в далечината. Не виждаше Стената на юг — тя беше отвъд хоризонта, — ала позна възвишенията. Едното от тях беше Бархедрин, някогашният Разполовен хребет, където имаше камък на Хартата, а след възстановяването на монархията и кула, в която се помещаваше южният щаб на гвардията. Зад Стената се намираше държавата Анселстиер. Тя беше странна, дори и за Самет, който бе учил там. В нея нямаше магия на Хартата, нито Свободна магия, освен в най-северните части, близо до Старото кралство. Самет се замисли за родителите си, които се намираха там, далече на юг. Опитваха се да намерят дипломатичен начин, по който да попречат на анселстиерците да изпращат бежанци от Юга на сигурна смърт отвъд Стената, след което да преминат под командването на некроманта Хедж. Едва ли беше съвпадение, помисли си Сам мрачно, че проблемът с бежанците от Юга бе възникнал по времето, когато Хедж ръководеше изкопаването на древното зло, заровено край Червеното езеро. Всичко това приличаше на дългосрочен, добре обмислен план от двете страни на Стената, което беше много необичайно и не вещаеше нищо добро. Какво би се надявал да получи един некромант от Старото кралство от света зад Стената? Според Сабриел и Тъчстоун планът на техния враг беше да преведе стотици хиляди южняци отвъд Стената, да ги убие с отрова или магия и да ги превърне в армия от мъртви. Ала колкото повече Сам мислеше за това, толкова повече се озадачаваше. Ако това беше единственото намерение на врага им, какво изравяха от земята? И каква беше ролята на неговия приятел Никълъс във всичко това?
Почивките зачестиха, когато луната бавно започна да се спуска по небето. Макар че стъпалата бяха изсечени през равни интервали и добре направени, пътят беше стръмен, а и те по начало бяха уморени. Кучето все така подскачаше напред, а от време на време се извръщаше, за да се увери, че господарката му го следва, но Лираел и Сам вървяха неуверено. Стъпваха механично и отмерено, привели глави. Дори едно гнездо край пътеката, пълно с малки скални бухалчета, привлече само за кратко погледа на Лираел, а Самет го отмина равнодушно.
Все още се катереха, когато от изток се появи червено сияние, което обагри студената лунна светлина. Скоро след това стана достатъчно светло и луната избледня, а птиците запяха. От пукнатините в скалата наизлизаха дребни птички и отлитаха на лов за насекомите, появили се с утринния вятър.
— Сигурно сме близо до върха — каза Сам, когато тримата спряха за почивка, наредени в колона по тесния път: кучето беше най-отпред, над главата на Лираел, а Самет стоеше под нея и главата му стигаше до нивото на коляното й.
Сам се опря в скалата, докато говореше, но след миг се отдръпна с вик, когато един притаен трън го убоде по крака.
За миг Лираел реши, че ще падне, но той запази равновесие и се извърна назад да извади бодлите.
На дневна светлина Стъпалата изглеждаха много по-страховито, помисли си Лираел, когато погледна надолу. Ако направеше само една крачка вляво, щеше да падне, може би не чак долу, но поне до следващия скален къс. Той се намираше на двайсет метра под тях — достатъчно, за да си счупи костите, ако не и да умре незабавно.
— Изобщо не знаех! — каза Сам, който беше приключил с ваденето на тръните и се беше навел да изчисти праха и камъчетата от стъпалата пред него. — Стъпалата са направени от тухли! Така или иначе, се е наложило да издълбаят камъка, тогава защо са го облицовали с тухли?
— Не зная — отвърна Лираел, преди да разбере, че всъщност Сам задава въпроса на себе си. — Има ли значение?
Сам се изправи и изтупа колената си.
— Не. Предполагам, че не. Просто е странно. Трябва да им е струвало огромни усилия, особено след като не виждам никакви следи от магическа помощ. Вероятно са използвали привидения, макар че те са склонни да оставят по някой символ тук-там…
— Хайде — каза Лираел. — Да вървим към върха. Може би там ще открием някакво обяснение за създаването на Стъпалата.
Ала много преди да достигнат върха на Стъпалата, Лираел бе изгубила всякакъв интерес към почетни знаци или паметници, увековечаващи строители. Някакво ужасно предчувствие, което се беше спотайвало в дъното на съзнанието й ставаше все по-силно, докато изкачваха последните петдесет-шейсет метра, и постепенно придобиваше конкретни измерения. Тя усещаше студенина в стомаха си и знаеше, че онова, което ги очаква на върха, е свърталище на смъртта. Не на скорошна смърт, не и от последния ден, но все пак смърт.
Знаеше, че и Сам го усеща. Двамата се спогледаха мрачно, когато най-сетне Стъпалата започнаха да се разширяват близо до върха. Без да се налага да го обсъждат, тримата се наредиха от колона в редица. Кучето стана малко по-голямо и се приближи до Лираел.