Усещането за смърт у Лираел се потвърди от вятъра, който ги лъхна на последните няколко стъпала. Вятър, който донесе ужасна миризма и послужи като кратко предупреждение, преди да достигнат върха на Стъпалата и да видят едно голо поле, осеяно с множество трупове на хора и мулета. Около тях се беше събрало огромно ято гарвани, които разкъсваха плътта с острите си клюнове и се караха помежду си.
За щастие, веднага стана ясно, че гарваните са обикновени птици. Те отлетяха мигновено, щом Падналото куче се втурна напред, грачейки недоволно, задето прекъсват закуската им. Лираел не долови присъствието на мъртви сред тях или някъде наоколо, но въпреки това извади Саранет и меча си, Нехима. Дори и от разстояние, некромантските й сетива й говореха, че труповете са там от дни, макар че би могла да го разбере само по миризмата.
Кучето изтича при Лираел и въпросително наклони глава. Лираел кимна и животното хукна отново, душейки земята около телата, като описваше все по-широки кръгове, докато не се скри от погледа й зад голяма група трънливи храсти. От най-високия храст висеше тяло, захвърлено там от бурния вятър или някакво същество, много по-силно от човек.
Сам застана до Лираел с меч в ръка, а символите на Хартата по острието светеха слабо на слънцето. Вече се беше съмнало и светлината беше ярка и силна. Това изглеждаше неуместно за полето, осеяно със смърт, помисли си Лираел. Как е възможно приятната слънчева светлина да се лее в изобилие на такова място? То трябваше да тъне в мъгла и мрак.
— Изглежда са група търговци, съдейки по вида им — каза Сам, когато се доближиха. — Чудно какво…
От начина, по който бяха разположени труповете, личеше, че са бягали от нещо. Телата на всички търговци, които можеха да се разпознаят по пищното облекло и липсата на оръжие, се намираха по-близо до Стъпалата. Стражите бяха повалени в редица, защитавайки своите работодатели, на около двайсет метра по-нататък. Последен отпор, насочен срещу враг, който не са могли да надвият.
— Станало е преди седмица, може би и повече — каза Лираел, докато вървеше към труповете. — Духовете им трябва да са ги напуснали отдавна. Надявам се да са отишли в смъртта, макар че не съм сигурна дали не са били… прибрани, за да ги използват в живота.
— Но защо да оставят труповете? — попита Сам. — И какво би могло да причини тези рани?
Той посочи един мъртъв страж, чиято бронирана ризница беше пробита на две места. Дупките бяха големи почти колкото юмруците на Сам и бяха обгорели по краищата, а стоманените халки и кожата отдолу бяха почернели като от огън.
Лираел внимателно прибра Саранет в кесията му и отиде да погледне отблизо трупа и странните рани. Опита се да не диша, докато наближаваше, но след няколко крачки внезапно спря и ахна. В този момент ужасната миризма нахлу в носа и дробовете й. Тя беше твърде силна, Лираел започна да се дави и се наложи да се извърне и да повърне. Щом го направи, Сам незабавно последва примера й и двамата опразниха стомасите си от хляба и заешкото.
— Съжалявам — каза Сам. — Не мога да издържам, когато на другите им е зле. Добре ли си?
— Познавах го — каза Лираел, поглеждайки към стража. Гласът й потрепери, преди да поеме дълбоко въздух. — Познавах го. Преди години идваше на Глетчера и си говорехме в Долната трапезария. Тогава ризницата не му беше по мярка.
Тя взе бутилката, която Сам й подаде, изля малко вода в ръцете си и изплакна устата си.
— Казваше се… не помня как точно. Лароу или Хароу. Нещо подобно. Попита ме за името ми, а аз така и не му го казах…
Тя се поколеба, готвейки се да каже още нещо, но спря, когато Сам внезапно се завъртя.
— Какво беше това?
— Кое?
— Някакъв шум, ето там — отвърна Сам, сочейки към едно мъртво муле, което лежеше на ръба на плитко, ерозирало дере, водещо към скалите. Главата му беше увиснала над дерето и не се виждаше.
Докато го гледаха, мулето помръдна леко, после рязко се търкулна над ръба и падна в дерето. Все още виждаха задницата му, но по-голямата част от тялото му остана скрита. След това задните крака на мулето започнаха да треперят.
— Нещо го яде! — възкликна с погнуса Лираел. Вече виждаше следи от влачене по земята и всички водеха към дерето. Имаше още трупове на мулета и мъже. Някой… или нещо ги беше отмъкнало в тесния ров.
— Не усещам никакво мъртво присъствие — каза разтревожено Сам. — А ти?
Лираел поклати глава. Свали раницата и извади лъка, опъна тетивата и сложи една стрела. Сам отново извади меча си.