Двамата бавно се приближаваха към дерето, докато мулето все повече се скриваше от погледа им. Вече по-близо, те чуха сух, сподавен звук, сякаш някой копаеше пясък. От време на време го съпътстваше по-звучно клокочене.
Ала все още не виждаха нищо. Дерето беше дълбоко, а на ширина достигаше едва около метър и съществото, което се намираше в него лежеше непосредствено под мулето. Лираел все така не усещаше мъртво присъствие, но във въздуха се носеше някакъв лек дъх.
Двамата го познаха едновременно. Острата, металическа миризма, характерна за Свободната магия. Ала тя беше много слаба и беше невъзможно да се определи откъде идва. Може би от дерето, или пък я донасяше лекият вятър.
Когато бяха едва на няколко крачки от ръба на дерето, задните крака на мулето изчезнаха с едно последно разтърсване, а копитата му се размахваха в някаква зловеща пародия на живот. Изчезването му беше съпътствано от познатото звучно клокочене.
Лираел спря на ръба и погледна надолу, опънала лъка, зареден с омагьосана от Хартата стрела. Ала нямаше по какво да стреля. Видя само дълга ивица черна кал на дъното на дерето и едно копито, което потъваше надолу. Миризмата на Свободната магия беше по-силна, но не като разяждащата смрад, която бе доловила у стилкъна или другите нисши духове на Свободната магия.
— Какво е това? — прошепна Сам. Лявата му ръка беше извита в жест за образуване на заклинание и по краищата на пръстите му блещукаше слаб златист пламък, в очакване да бъде освободен.
— Не зная — каза Лираел. — Някакво същество на Свободната магия. Не и такова, за което да съм чела. Питам се как…
Докато говореше, тинята заклокочи и се отдръпна, разкривайки дълбока бездна, която не се състоеше нито от пръст, нито от плът, а само от мрак, осветен от дълъг, разклонен език от сребрист огън. От зейналата бездна ги заля натрапчивата смрад на Свободна магия и гнило месо, почти като физическо нападение, което накара Лираел и Сам да политнат назад, в момента, когато сребристият огнен език се извиси във въздуха и се стовари на мястото, където Лираел бе стояла допреди миг. След това езикът беше последван от огромна змийска глава от кал, която се издигна над дерето и надвисна високо над тях.
Лираел изстреля стрелата, докато се препъваше назад, а Сам протегна ръка и изкрещя активиращите символи, които запратиха бушуващ и пращящ огнен фонтан към съществото от кал, кръв и мрак. Огънят докосна сребристия език и във всички посоки лумнаха искри, които подпалиха тревата. Изглежда нито стрелата, нито огънят на Хартата засегнаха съществото, но то се отдръпна, а Лираел и Сам без колебание побягнаха назад.
— Кой смее да смущава моето пируване! — изрева един глас, състоящ се от много други — смесица от рева на мулетата и виковете на умиращите мъже. — Моя така дългоочакван пир!
В отговор Лираел захвърли лъка и измъкна Нехима. Сам прошепна няколко символа и ги нарисува във въздуха с меча и ръката си, образувайки сложна плетеница. Лираел пристъпи напред, за да пази Сам, докато завърши заклинанието.
Той го направи с един основен символ, който обви ръката му със златисти пламъци, докато го рисуваше във въздуха. За този символ Лираел знаеше, че лесно може да принесе в жертва неподготвения заклинател, затова леко се дръпна, когато се появи. Ала той безпроблемно се отдели от ръката на Сам и заклинанието надвисна във въздуха, светеща рисунка от свързани символи, наподобяващи ивица от блеснали звезди. Той предпазливо хвана единия край, завъртя цялото творение около главата си и го пусна да полети към съществото, и в същото време извика: „Пази се!“.
Последва ослепителна светкавица, звук, наподобяващ писъците на цял хор, и тишина. Когато погледнаха назад, от съществото нямаше и следа. В тревата горяха само малки огньове, а спирали от дим се преплитаха в едно, за да застелят полето с покрова си.
— Какво беше това? — попита Лираел.
— Заклинание за ограничаване на нещо — отвърна Сам. — Само че никога не съм бил сигурен какво точно. Мислиш ли, че подейства?
— Не — каза кучето, а внезапната му поява накара Лираел и Сам да подскочат. — Макар че беше достатъчно ярко, за да може всяко мъртво създание оттук до Червеното езеро да разбере къде сме.
— Ако не е подействало, тогава къде е онова същество? — попита Сам. Огледа се нервно, докато говореше. Също и Лираел. Тя все още усещаше миризмата на Свободна магия, макар че отново бе едва доловима и беше невъзможно да разбере откъде идва сред виещия се дим.
— Вероятно е под краката ни — каза кучето. Изведнъж пъхна носа си в малка дупка и изпръхтя. Пръхтенето му запрати една прашинка във въздуха. Лираел и Сам отскочиха назад, готови да побегнат, а после бавно застанаха с гръб един към друг, приготвили оръжията си.