— Има нещо отпред! — съобщи шофьорът. Дамед вдигна очи и изруга. Когато фаровете прорязаха мъглата, той видя, че улицата е блокирана от огромна тълпа. Не успя да прочете надписите върху знамената, но не беше трудно да познае, че това е демонстрация на партия „Наша страна“. На всичко отгоре, нямаше полиция, която да ги контролира. Не се виждаше нито един човек със синя каска.
— Спрете! Назад! — каза Дамед. Помаха на колата зад тях, двоен сигнал, който означаваше „Проблем!“ и „Отстъпление!“.
Двете коли започнаха да се изтеглят. В това време тълпата се втурна напред. До този момент бяха запазили мълчание. Сега започнаха да крещят: „Чужденците вън!“ и „Наша страна!“ Виковете бяха придружени с тухли и камъни, които засега не улучваха целта си.
— Назад! — извика отново Дамед. Извади пистолета и го задържа до крака си. — По-бързо!
Предната кола почти се бе върнала на завоя, когато камионът и каруцата, които бяха задминали, застанаха напряко и блокираха пътя. От задните седалки на двете превозни средства изскочиха мъже, които накараха мъглата да затрепти, докато тичаха. Въоръжени мъже.
Още преди да види пушките, Дамед разбра, че се случва това, от което се бе опасявал през цялото време. Засада.
— Вън! Вън! — извика той, сочейки въоръжените мъже. — Огън!
Останалите гвардейци около него отваряха вратите на колите за прикритие. Малко по-късно откриха огън, а по-дълбокият тътен на пистолетите им бе съпроводен от отривистото тракане на новите, компактни картечници, които бяха много по-удобни от старите „Люин“ в армията. Никой от гвардейците не обичаше пушките, но бяха тренирали с тях постоянно, откакто пристигнаха на юг от Стената.
— Не в тълпата! — изрева Тъчстоун. — Само по въоръжени цели!
Но техните нападатели не бяха толкова предпазливи. Бяха легнали под автомобилите си, зад една пощенска кутия и по пътеката зад ниска стена със саксии и стреляха ожесточено.
Куршумите рикошираха в улицата и бронираните автомобили с яростно и оглушително свистене. Навсякъде беше шумно — носеше се пронизителен, неясен звук, изтъкан от викове и писъци, комбинирани с постоянното пукане и тракане на огнестрелните оръжия. Тълпата, която допреди малко изгаряше от нетърпение да се втурне напред, се бе превърнала в ужасена, хаотична блъсканица от хора, които се опитваха да избягат.
Дамед хукна към група гвардейци, приведени зад двигателя на задната кола.
— Реката! — провикна се. — Минете през площада и по стълбището на стражата. Там имаме две лодки. Преследвачите ще изгубят следите ви в мъглата.
— Можем да си проправим път до посолството! — отвърна Тъчстоун.
— Това е твърде добре планирано! Полицията ни е предала, или поне достатъчно много от нейните служители! Трябва да напуснете Корвиър. И Анселстиер!
— Не! — извика Сабриел. — Не сме довършили… Думите й секнаха, когато Дамед грубо събори нея и Тъчстоун и ги прескочи. С пословичната си бързина, той пресрещна голям черен цилиндър, който се носеше във въздуха, а след него се стелеше дим. Бомба.
Дамед я улови и я хвърли с бързо движение, ала дори той не беше достатъчно бърз.
Бомбата експлодира още във въздуха. Натъпкана със силен експлозив и парчета метал, тя уби Дамед на място. Взривната вълна счупи всички прозорци на половин миля и незабавно заглуши и заслепи всички на сто метра разстояние. Но най-сериозните поражения бяха нанесени от хилядите метални фрагменти, които прорязаха въздуха със свистене, рикоширайки в камъка или метала, или твърде често разкъсвайки нечия плът.
След експлозията настана тишина, като се изключеше бученето на горящия газ от счупените лампи. Дори и мъглата се беше разнесла от силата на взрива, оголвайки голям кръг към небето. През него се процеждаха слабите слънчеви лъчи, които осветяваха сцена на ужасна разруха.
Всичко наоколо беше осеяно с трупове, нападали дори под колите, а нито един от гвардейците не беше оцелял. Дори бронираните прозорци на автомобилите бяха счупени и пътниците им лежаха мъртви.
Оцелелите атентатори изчакаха няколко минути, преди да изпълзят иззад ниската стена и да поемат напред, смеейки се и поздравявайки се, небрежно притиснали под мишница или метнали на рамо оръжията си, според тяхната представа за непринуденост.
Смехът и говорът им бяха твърде силни, но те не го забелязваха. Сетивата им бяха увредени, а самите те бяха в шок. Не само заради експлозията или страховитите гледки, които се приближаваха и ставаха по-реалистични с всяка крачка, дори не и заради облекчението, че са живи насред толкова много смърт и разруха.