Самет и Лираел не бяха сами. Помагаха им две същества, които на пръв поглед изглеждаха като малък и раздразнителен бял котарак и голямо, черно-кафяво куче с дружелюбен нрав. Ала и двете бяха много повече от това, което подсказваше видът им, макар че какво точно представляваха беше поредната несигурна информация. Най-вероятно бяха някакъв вид духове на Свободната магия, принудени да служат на Абхорсен и Клеър. Котаракът беше донякъде познат. Казваше се Могет и някои научни книги изказваха различни хипотези за природата му. Кучето беше нещо друго. Беше новосъздадено, или пък толкова старо, че всяка книга, посветена на него, отдавна се бе превърнала в прах. Съществото в мъглата предполагаше, че е второто. И младата жена, и нейното куче бяха дошли от Голямата библиотека на Клеър. Най-вероятно и двамата, подобно на библиотеката, криеха дълбоки тайни и притежаваха непознати умения.
Четиримата заедно можеха да бъдат страховити противници и представляваха сериозна заплаха. Ала създателката на мъглата не трябваше да се сражава с тях директно, нито би могла да го направи, защото Домът беше много добре охраняван от магия и бързотечна вода. Беше й наредено да се погрижи да останат в капан в къщата. Домът трябваше да бъде обсаден, докато другаде събитията се развиваха — и станеше твърде късно Лираел, Сам и техните спътници да направят каквото и да било.
Маскираната Клор просъска при мисълта за тези нареждания и около онова, което трябваше да бъде главата й, се надигна мъгла. Някога тя беше жив некромант и не приемаше заповеди от никого. Беше допуснала грешка — грешка, за която заплати с робство и смърт. Ала нейният господар не беше допуснал да стигне до Деветата порта и да я прекоси. Беше се завърнала в живота, макар и не под одушевена форма. Сега беше мъртво създание, в плен на силата на звънците, обвързано чрез тайното си име. Заповедите не й допадаха, но нямаше друг избор, освен да им се подчини.
Клор отпусна ръцете си. От пръстите й плъзнаха няколко пухкави пипала от мъгла. Навсякъде около нея имаше мъртви ръце, стотици поклащащи се, гноясващи трупове. Не Клор беше измъкнала от смъртта духовете, населяващи тези гниещи, полуразложени тела, ала онзи, който го бе направил, й бе поверил властта над тях. Повдигна едната си тънка, призрачна ръка и посочи. С въздишки, стонове, клокочене и потракване на замръзнали стави и счупени кокали, мъртвите ръце поеха напред, а мъглата се виеше около тях.
— На западния бряг има поне двеста мъртви ръце и може би над осемдесет на източния — съобщи Самет. Изправи се иззад бронзовия телескоп и го наклони, за да не му пречи. — Не можах да видя Клор, но предполагам, че сигурно е някъде там.
Потръпна при мисълта за последната си среща с Клор, същество от злокобен мрак, надвесено над него, което се готви да стовари огнения си меч. Това се бе случило едва предишната нощ, макар че вече му се струваше много отдавна.
— Възможно е някой друг заклинател на Свободната магия да е предизвикал тази мъгла — каза Лираел, макар да не го вярваше. Долавяше същата мрачна сила, която бе почувствала и предишната нощ.
— Мъгла — каза Падналото куче, внимателно балансирайки върху стола за наблюдение. Като се изключеше фактът, че можеше да говори, и яркия нашийник от символи на Хартата около врата му, то изглеждаше досущ като всеки друг черно-кафяв мелез. От онези, които повече се усмихваха и размахваха опашка, вместо да лаят и ръмжат. — Струва ми се, че се е сгъстила достатъчно, за да я наречем мъгла.
Кучето, неговата господарка Лираел, принц Самет и слугата на Абхорсен във формата на котка, Могет, се намираха в обсерваторията, която заемаше последния етаж на кулата от северната страна на Дома на Абхорсен.
Стените на обсерваторията бяха съвсем прозрачни и Лираел се улови, че хвърля тревожни погледи към тавана, защото не можеше да разбере дали нещо го поддържа. Стените не бяха от стъкло, нито от някакъв познат за нея материал, което донякъде още повече влошаваше положението.
Ала тя не искаше притеснението й да си проличи, затова превърна последния нервен спазъм в утвърждаващо кимане, докато кучето говореше. Чувствата й се издаваха само от ръката й, положена на врата на кучето, за да изпита утехата от топлата му козина и магията на Хартата в нашийника.
Макар че беше ранен следобед и слънцето все още огряваше директно къщата, острова и реката, на двата бряга имаше внушително количество мъгла. Тя се издигаше в отвесни стени, които продължаваха да се извисяват, въпреки че вече бяха достигнали десетки метри височина.