— Защо да е долу? — попита Самет. — Защо под Дома на Абхорсен?
— Тя не е на конкретно място — отвърна кучето, което сега се почесваше по носа с лапа и съвсем избягваше да погледне някого в очите. — Част от силата й витае тук, така че, ако беше някъде, щеше да е тук, а това е точното място, където би била, ако беше някъде.
— Могет? — попита Лираел. — Би ли превел нещо от това, което каза кучето?
Могет не отговори. Очите му бяха затворени. На някакъв етап от отговора на кучето той се бе свил на кълбо и заспал.
— Могет! — повтори Лираел.
— Той спи — каза кучето. — Ранна го потопи в сън.
— Според мен той слуша Ранна само когато е в настроение — каза Сам. — Надявам се, че Керигор спи по-дълбоко.
— Можем да погледнем, ако искаш — каза кучето. — Но съм сигурен, че бихме разбрали, ако е буден. Ранна има по-лека ръка от Саранет, но държи здраво, когато се наложи. Освен това, силата на Керигор се дължеше на неговите последователи. Умението му да ги привлече го издигна, а упадъкът му настъпи, защото бе твърде зависим от това.
— Какво искаш да кажеш? — попита Лираел. — Мислех, че той е заклинател на Свободната магия, който се е превърнал в един от Висшите мъртви?
— Той беше нещо повече от това — отвърна кучето, — защото имаше кралска кръв. Господството над останалите течеше във вените му. Някъде в смъртта, Керигор откри начина, по който да използва силата на онези, които му се бяха заклели във вярност, като жигосваше плътта им. Струва ми се, че ако по някаква случайност Сабриел не бе използвала едно много древно заклинание, което го лиши от тази власт, Керигор щеше да възтържествува. Поне за известно време.
— Защо само за известно време? — попита Сам. Щеше му се изобщо да не бе споменавал Керигор.
— Мисля, че в крайна сметка той щеше да направи това, което в момента прави твоят приятел Никълъс — каза кучето — и да изкопае нещо, което е най-добре да остане заровено.
Никой не коментира думите му.
— Губим време — каза най-накрая Лираел.
Отново погледна мъглата на западния бряг. Усещаше присъствието на много мъртви ръце там, повече, отколкото можеха да се видят, макар че и те бяха предостатъчно. Разлагащи се часовои, обвити в мъгла. Очакващи техния враг да се появи.
Лираел дълбоко пое въздух и взе решение.
— Щом според теб трябва да слезем в кладенеца, куче, ще поемем по този път. Да се надяваме, че няма да се натъкнем на онази остатъчна сила, която се спотайва долу. Или пък тя ще е приятелски настроена и ще можем да поговорим…
— Не! — излая кучето, изненадвайки всички. Дори Могет отвори едното си око, но когато видя, че Сам го гледа, побърза да го затвори.
— Какво има? — попита Лираел.
— Ако тя е там, което е малко вероятно, не бива да говориш с нея — каза кучето. — Не бива да я слушаш, нито да я докосваш по никакъв начин.
— Някой да я е чувал или докосвал някога? — попита Сам.
— Не и смъртен — каза Могет и вдигна глава. — Нито пък някой е прекосявал покоите й, струва ми се. Безумно е да опитваме. Винаги съм се питал какво е станало с Калиел.
— Мислех, че спиш — каза Лираел. — Освен това, може би тя няма да ни обърне внимание, ако и ние го направим.
— Не се страхувам от нейната злонамереност — каза Могет. — Страх ме е от това, че ще ни обърне внимание.
— Може би трябва… — каза Сам.
— Какво? — попита злобно Могет. — Да останем тук в безопасност?
— Не — отвърна тихо Сам. — Ако гласът на тази жена е толкова опасен, може би трябва да си направим тапи за уши, преди да тръгнем. От восък или нещо друго.
— Няма да помогнат — каза Могет. — Ако тя проговори, ще я чуеш с цялото си същество. Ако запее… Да се надяваме, че няма да пее.
— Ще я избегнем — каза кучето. — Доверете се на моя нюх. Ще намерим пътя си.
— Можеш ли да ни кажеш кой е бил Калиел? — попита Сам.
— Калиел беше дванадесетият Абхорсен — отвърна Могет. — Крайно недоверчива особа. Държа ме заключен години наред. Кладенецът трябва да е бил изкопан по това време. Внукът му ме освободи, когато Калиел изчезна и той наследи звънците и титлата на своя дядо. Не желая да ме сполети неговата участ. Най-малко в кладенец.
Лираел трепна, когато внезапно усети някакво помръдване в мъглата. Мрачното присъствие, което се спотайваше в далечината, се движеше. Тя го усещаше, някакво същество, много по-могъщо от призрачните ръце, които започваха да проблясват сред мъглата.
Клор се приближаваше, беше стигнала почти до брега на реката. Или ако не Клор, някой със същата или по-голяма власт. Може би беше самият некромант, когото срещна в смъртта.