Хедж. Същият некромант, който бе обгорил Сам. Лираел още виждаше белезите по китките му през прорезите в ръкавите на туниката.
Тази туника беше поредната мистерия — помисли си отново уморено Лираел. Туника, украсена с герба на кралските кули и един инструмент, невиждан от хилядолетия. Мистрията на Създателите на Стената.
Сам улови погледа й и подръпна масивната златна нишка там, където символът на Създателите на Стената бе втъкан в лена. Той постепенно проумяваше, че привиденията не бяха сгрешили с туниката. Първо, тя беше нова, не някаква стара вещ, измъкната от мухлясал шкаф или многовековен кош с пране. Така че навярно, поради някаква причина, имаше правото да я носи. Той беше Създател на Стената и кралски принц. Но какво означаваше това? Създателите на Стената бяха изчезнали преди хилядолетия, въплъщавайки себе си в сътворяването на Стената и Великите камъни на Хартата. Доколкото знаеше Сам, съвсем буквално.
За миг си зададе въпроса дали го очакваше същата съдба. Дали трябваше да сътвори нещо, което да сложи край на живота му, поне като жив, дишащ човек? Защото Създателите на Стената не бяха съвсем мъртви, мислеше си той, припомняйки си Великите камъни на Хартата и Стената. Бяха по-скоро трансформирани и видоизменени.
Не че и това му се нравеше. При всички положения, имаше много по-голяма вероятност да го убият, помисли си, когато погледна мъглата и усети хладното присъствие на мъртвите в нея.
Сам отново докосна златната нишка на гърдите си и това го успокои, а страхът му от мъртвите намаля. Никога не бе искал да бъде Абхорсен. Беше много по-интересно да е Създател на Стената, макар да не знаеше какво означава това. То би му донесло и допълнителното предимство да подлуди сестра си Елимер, тъй като тя никога нямаше да повярва, че не знае и не може, не че не желае, да обясни какво е да си Създател на Стената.
Ако изобщо видеше Елимер отново…
— Най-добре да тръгваме — каза кучето, стряскайки Лираел и Сам. Лираел също се взираше в мъглата, потънала в собствените си мисли.
— Да — каза тя, отмествайки поглед. Не за пръв път й се щеше да е отново в Голямата библиотека на Клеър. Ала това, както и доживотното й желание да облече бялата роба и да сложи короната с лунни камъни на пълноправна Дъщеря на Клеър, трябваше да бъде пренебрегнато и заровено надълбоко. Сега беше Абхорсен и я очакваше голяма и важна задача.
— Да — повтори тя. — Най-добре да вървим. Ще минем през кладенеца.
Глава втора
В дълбините
Беше им нужно малко повече от час да се подготвят за заминаването, след като взеха решението. Лираел за пръв път слагаше ризница след уроците си по бойни изкуства преди много години — ала тази, която привиденията й донесоха, беше много по-лека от бронираните ризници, които Клеър държаха в училищния арсенал. Беше изработена от миниатюрни, застъпващи се плочки от някакъв непознат за нея материал, и макар че стигаше до коленете й и имаше дълги, раздвоени ръкави, беше много лека и удобна. Освен това нямаше характерната миризма на добре смазана стомана, за което Лираел беше благодарна.
Падналото куче й каза, че плочките са от керамика, наречена „гетър“, създадена с магията на Хартата, без самата тя да е магическа, макар че беше по-устойчива и лека от всеки метал. Тайната за нейната изработка беше изгубена отдавна и от хиляда години не беше създавана нова ризница. Лираел докосна една от люспите и с изненада установи, че си мисли: „Сам би могъл да направи такава“, макар да нямаше реални основания да го предполага.
Над бронираната ризница сложи туниката със златни звезди и сребърни ключове. Тя трябваше да бъде препасана с пояса със звънци, но Лираел още не го беше сложила. Сам неохотно бе взел панфлейтите, но тя остави тъмното огледало в кесията си. Знаеше, че има голяма вероятност да й се наложи отново да погледне в миналото.
Снаряжението й довършваше нейният меч Нехима, лъкът и колчанът от Клеър, както и една лека раница, предвидливо напълнена от привиденията с най-разнородни вещи, които тя не успя да види.
Преди да се присъедини към Сам и Могет на долния етаж, Лираел спря за миг, за да се погледне във високото сребърно огледало, окачено на стената в стаята й. Образът срещу нея почти не приличаше на втория помощник-библиотекар на Клеър. Видя войнствена и сурова млада жена, завързала тъмната си коса със сребърна панделка, вместо да я остави разпусната, за да скрива лицето й. Вече не носеше жилетката на библиотекарка, и вместо библиотекарски кинжал, в ножницата беше затъкнала дългия Нехима. Ала не можеше да се раздели окончателно с предишната си самоличност. Хванала края на един измъкнат конец от жилетката, тя изтегли една червена копринена нишка, омота я няколко пъти около малкия си пръст, за да образува кръг, завърза я и я пъхна в малката кесийка на колана си при тъмното огледало. Може би вече нямаше да носи жилетката, но част от нея винаги щеше да я съпътства.