Вилхелм Хауф
Абнер, евреинът, който нищо не видял
Господарю! Аз съм от Могадор, който се намира на брега на океана.
Историята, която вероятно ще ти е приятно да чуеш, се е случила, когато могъщият крал Мулей Исмаел владееше Фетс и Мароко. Тя е за Абнер, евреина, който нищо не видял.
Евреи, както знаеш, има навсякъде и те навсякъде са евреи: хитри, надарени с орлов поглед, от който не може да убегне нищо, което би могло да им донесе келепир. Освен това са много прикрити — особено когато някой ги притиска; към това те се стремят съзнателно, а на всичкото отгоре малко се и надуват.
А че понякога евреите могат да пострадат от хитруването си, доказва съдбата на Абнер, който тръгнал една вечер да се разхожда извън портите на Мароко. Крачел с островърхата си шапчица на главата, загърнат в скромното си, не извънредно чисто манто, и като поглаждал сплъстената си брада, от време на време си смръквал тайничко от златната табакера, която не обичал да излага на показ. Погледът му не спирал да шари от непрестанен страх, притеснение и стремеж да не изпусне нещо, което би могло да му влезе в работа, ала въпреки това живото му лице излъчвало задоволство. Изглежда, през този ден бил сключил добри сделки — и действително било така. Абнер бил лечител, търговец и всичко останало, което носи пари. Същия ден бил продал роб със скрит недъг, бил закупил изгодно камилски товар с гума и на един богат мъж бил забъркал последното питие, от което не се очаквало да се почувства по-добре, а по-скоро да го отведе в отвъдното.
Тъкмо бил излязъл от една горичка с палми и фурми, когато зад гърба си чул силни викове. Те идели от цяла тълпа кралски коняри, предвождани от главния коняр, които тичали към него и се озъртали неспокойно на всички страни подобно на хора, които са изгубили нещо.
— Филистимлянино — викнал към евреина запъхтяно главният коняр, — да си видял оттук да минава кралският кон, оседлан, с поводите си и всички такъми?
Абнер отвърнал:
— Най-добрият бегач на галоп с малки и фини копита, с подкови от сребро четиринайсет карата, със златиста грива, която грее като училищен светилник в сабат1; висок петнайсет юмрука, с опашка, дълга три и половина стъпки, и лостчета на мундщука от злато двайсет и четири карата?
— Той е! — извикал главният коняр. — Той е! — потвърдили в хор останалите коняри. — Това е само Емир — викнал един стар обездвач, — десет пъти повторих на принц Абдаллах да язди Емир с трензел! Познавам Емир и очаквах, че ще го метне! Ако ще да изкара яда си от това, че го боли гърбът, върху мен, аз го предупредих! Но да побързаме! Накъде избяга?
— Та аз не съм виждал никакъв кон — отвърнал усмихнат Абнер. — Как да кажа накъде е избягал кралският кон?
Озадачени от обрата в думите му, конярите щели да продължат да разпитват Абнер, ако междувременно не се случило нещо друго.
По странно съвпадение, както често се случва, точно по това време избягало и ловджийското куче на кралицата. Цяла тълпа черни роби тичали към тях и отдалече викали:
— Не сте ли виждали ловджийското куче на кралицата?
— Вие не търсите куче, господа, а кучка — рекъл Абнер.
— Именно! — възкликнал възрадван първият евнух. — Алин, къде е?
— Малък пъдпъдачар — продължил Абнер, — който наскоро се е сдобил с малки; има увиснали уши, пухкава опашка и накуцва с предното дясно краче.
— Тя е! Самата тя! — чул се хорът на негрите. — Това е само Алин. След като изчезна, кралицата получи припадъци. Къде си, Алин? Какво ще се случи с нас, ако се върнем без теб в харема? Казвай бързо, накъде видя, че избяга?
— Не съм виждал никакво куче, дори не знаех, че моята кралица, Бог да я опази, имала пъдпъдачар.
Тогава хората от конюшнята и харема се вбесили от безсрамието на Абнер, който по техни думи взел на подбив кралската собственост, и не се и съмнявали, че именно той е откраднал кучето и коня, колкото и невероятно да било това. Другите продължили издирването, а главният коняр и първият евнух хванали евреина, който се хилел шмекерски, но и леко боязливо, и го отвели пред краля.
Щом научил за случилото се, Мулей Исмаел свикал дворцовия съвет и предвид важността на въпроса, който предстояло да се обсъжда, го оглавил лично.
Като начало на обвиняемия били наложени половината от полагаемите му се сто удара по нозете. Колкото и да викал и да стенел Абнер, колкото и да уверявал присъстващите в невинността си и да обещавал, че ще разкаже всичко, както се било случило, колкото и да цитирал стихове от свещеното писмо и талмуда и да крещял „Немилостта на краля е като рева на млад лъв, а милостта му — като росата в тревата“ или „Не позволявай на ръката ти да удря, когато очите и ушите ти са затворени“, Мулей Исмаел дал знак с ръка да се започне с ударите и се заклел в брадата на Пророка и в своята собствена, че ако изчезналите любимци не бъдат върнати, евреинът трябва да плати мъката на принц Абдалах и припадъците на кралицата с главата си.
1
У евреите — седмият ден на седмицата, когато трябва да се прекрати всякаква работа, тъй като той е посветен на Бог.