Ако човек познава възвишената ти любов към разкоша, кралю на кралете, ще се сети, че най-простият измежду конете ти би се срамувал, ако мундщукът, който захапва, не е златен. Значи той се бе отправил и…
— Кълна се в Мека и Медина — възкликнал Мулей Исмаел, — на това викам аз очи! Такива очи нямаше да са ти излишни, ловецо, те биха направили излишна цяла хайка ловджийски хрътки. А ти, разсилни, с тях би могъл да виждаш по-надалеч, отколкото твоите заптиета и надзиратели. Е, филистимлянино, предвид на невероятния ти, остър като бръснач ум, който ни достави голяма наслада, ще се отнесем към теб благосклонно. Петдесетте камшика, които получи с право, се равняват на петдесет цехини, които спестяваш, така че ще наброиш още само петдесет. Вади си кесията и за в бъдеще се въздържай да се подиграваш с кралската собственост! Между другото си запазваш нашето благоразположение.
Негово височество се заклел в даровитостта на момъка и така Абнер успял да спечели възхитата на целия кралски двор. Но това не му изплатило болките, не му било утеха за скъпоценните цехини. Докато пъшкайки и охкайки ги вадел една по една от кесията си и претеглял всяка една от тях за сбогом на върха на пръстите си, Шнури, кралският шут му се присмивал и го питал дали си заслужавало да загуби всичките тези цехини, взети заедно, за камъка, на който Рижавия на принц Абдалах си е изпробвал мундщука.
— Мъдростта ти днес пожъна слава — рекъл той. — Но бих заложил още петдесет цехини, че щеше да ти е по-добре, ако си бе затраял. Ала какво казва Пророкът: „Една изпусната дума не може да бъде върната от кола, дори ако тя е запрегната с четири вихрогона.“ И вихрушка не може да я върне, господин Абнер, дори и без да понакуцва.
Не дълго след това болезнено преживяване за Абнер веднъж той отново се отправил на разходка в една зелена долина, скътана в полите на Атлас. И отново го догонила тълпа бягащи въоръжени мъже, чийто предводител му викнал:
— Ей, приятелю, да си виждал оттук да притичва Горо, черният телохранител на краля? Избягал е и трябва да е поел по тази пътека нагоре към планината.
— Не мога да ви услужа, господин генерал — отвърнал му Абнер.
— Ей, ти не си ли хитрият евреин, който не видял Рижавия и кучето. Я не се преструвай! Оттук трябва да е минал робът — не надушваш ли още миризмата от потта му? Не виждаш ли следите му във високата трева? Говори, робът трябва да бъде върнат! Той е ненадминат в стрелбата по врабчета с цев, а това е заниманието, с което негово височество най-много обича да си убива времето. Говори или ще заповядам веднага да задрънчат около теб оковите!
— Не мога да кажа, че съм видял нещо, което не съм видял.
— Евреино, за последен път — накъде избяга робът? Помисли си за нозете, помисли за цехините си!
— О, само като си помисля, изпитвам болка! Щом наистина настоявате, че съм видял стрелеца на врабчета, тичайте натам. Ако не е там, значи е някъде другаде.
— Значи си го видял? — изревал към него военният.
— Да, господин офицер, защото вие искате да е така.
Военните бързо поели в указаната посока, а Абнер си тръгнал със задоволство към къщи. Но не изминали двайсет и четири часа, когато тълпа от стражари се втурнала в дома му, омърсили го, защото било сабат, и отвели Абнер при мароканския крал.
— Еврейско куче — наругал го кралят, — осмеляваш се да пращаш по грешни следи към планината кралски служители, които преследват избягалия роб, в същото време, когато беглецът тича с все сили към морето и за малко не се измъкнал с един испански кораб? Хванете го стражи! Сто удара по ходилата! Сто цехини от кесията му! Колкото се надуят глезените му от ударите, с толкова трябва да олекне кесията му!
Знаеш, господарю, че във владенията Фетц и Мароко са привърженици на бързата справедливост и така клетникът бил пребит и глобен, преди изобщо да го разпитат. Той проклел съдбата си, която била орисала нозете и кесията му да страдат всеки път толкова силно, когато негово височество благоволял да изгуби нещо. И когато, накуцвайки, мърморейки и пъшкайки се изнизвал от салона пред погледите на присмехулните и безпощадни царедворци, Шнури, шутът, му рекъл: — Бъди доволен, Абнер, неблагодарни Абнер! Не ти ли стига честта, че всяка загуба, от която страда нашият милостив господар, Бог да го съхрани, създава и на теб сериозни притеснения? Но ако ми обещаеш да почерпиш, всеки път един час преди господарят на Запада да загуби нещо, ще идвам пред къщата ти на еврейската улица и ще ти викам: „Не излизай от къщурката си, Абнер, знаеш защо. Затваряй се и се заключвай в стаичката си и не мърдай до изгрев слънце.“