Той изсумтя.
— Разкажи ми за посещението на Керън.
— Няма много за разказване. Тя дойде и ме помоли да й направя аборт, но аз отказах, защото беше бременна в четвъртия месец. Обясних й, че е твърде късно и че абортът трябва да се направи чрез секцио.
— И тя се съгласи?
— Поне така изглеждаше.
— Какво отбеляза в записките си?
— Нищо. Не направих картон.
Аз въздъхнах.
— Това — казах — би могло да има лоши последствия. Защо не го направи?
— Защото тя не идваше при мен за лечение. Нямаше да ми става пациентка. Знаех, че никога повече няма да я видя, и затова не го направих.
— Как ще обясниш това на полицията?
— Виж какво — каза той. — Ако знаех, че ще ме арестуват заради нея, можех да направя много неща по различен начин.
Аз запалих цигара и се облегнах назад, усещайки с тила си студенината на камъка. Вече разбирах, че ситуацията е доста объркана. Дребните, незначителни в друг контекст детайли сега можеха да придобият огромна тежест и значение.
— Кой ти я прати?
— Керън? Предполагам, че Питър.
— Питър Рандъл?
— Да. Той беше личният й лекар.
— И ти не я попита кой я е изпратил?
Арт обикновено внимаваше за тези неща.
— Не. Тя пристигна късно през деня. Бях уморен. Между другото, тя започна направо по същество. Беше пряма млада дама и никакви преструвки не й бяха присъщи. Когато чух историята, предположих, че Питър я е изпратил при мене, за да й обясня ситуацията, тъй като за аборт очевидно бе твърде късно.
— Защо помисли така?
Той вдигна рамене.
— Просто така.
В това нямаше никакъв смисъл. Бях сигурен, че не ми казва всичко.
— Имало ли е други членове на фамилията Рандъл, които са ти били изпращани?
— Какво имаш предвид?
— Точно това, което казах.
— Не мисля, че има нещо общо — каза той.
— Би могло да има.
— Уверявам те, че няма.
Аз въздъхнах и дръпнах от цигарата си. Знаех, че когато поискаше, Арт можеше да прояви инат на магаре.
— Добре. Сега ми разкажи нещо повече за момичето.
— Какво искаш да знаеш?
— Виждал ли си я преди?
— Не.
— Някога да си я срещал в обществото?
— Не.
— Да си помагал на някой от приятелите й?
— Не.
— Как можеш да бъдеш сигурен?
— По дяволите — каза той. — Не мога да бъда сигурен, но се съмнявам, че е възможно. Тя беше само на осемнайсет.
— Добре — казах.
Арт вероятно бе прав. Знаех, че обикновено правеше аборти само на омъжени жени между 30 и 40 години. Често казваше, че не иска да се замесва с по-млади, макар че понякога го правеше. По-възрастните и омъжените жени бяха много по-безопасни, по-дискретни и по-големи реалистки. Но знаех също така, че напоследък бе освободил от бременност доста млади момичета, защото казваше, че да оперира само омъжени жени, било дискриминация. Казваше го полу на шега, полу на истина.
— Как изглеждаше тя — попитах, — когато дойде в кабинета ти? Как би я описал?
— Имаше вид на добро момиче — каза Арт. — Беше хубава, интелигентна, добре сложена. Много пряма, както вече казах. Дойде в кабинета ми, седна, постави ръце на коленете си и разправи всичко на един дъх. Използваше дори медицински термини като аменорея. Повлияла й е, предполагам, семейната среда на лекари.
— Беше ли нервна?
— Да, но при аменорея всички млади момичета са нервни и е трудно да се направи разлика.
Жените често страдат от нередовен менструален цикъл поради психологически причини.
— Цели четири месеца?
— Наистина твърде много, освен това беше наддала на тегло.
— Колко?
— Седем килограма.
— Прегледа ли я?
— Не. Предложих й, но тя отказа. Бе дошла при мен за аборт и когато й казах не, просто си тръгна.
— Каза ли какво възнамерява да прави?
— Да — отговори Арт. — Тя повдигна леко рамене с думите: „Е, предполагам, че ще трябва да им съобщя и да родя детето.“
— И ти реши, че няма да потърси друго място да й направят аборт?
— Точно така. Тя изглеждаше много интелигентна и възприемчива и като че ли добре разбра положението си. Това е, което се опитвам да правя в такива случаи — да обясня на жената защо е невъзможно да й бъде направен безопасен аборт и защо трябва да се примири и да роди детето.
— Очевидно е размислила.