— Арт Лий не е на същото мнение.
— Да се обзаложим ли? — Аз се усмихнах.
— Колко тежите, докторе?
— Седемдесет и шест килограма. Точно толкова, колкото и преди осем години.
— Преди осем години?
— Да — казах аз. — По времето, когато бях ченге.
Чувствах главата си като в менгеме. Главоболието ми се усилваше. Болката беше пулсираща, непоносима. По коридора внезапно стомахът ми силно се разбунтува. Спрях се в мъжката тоалетна и повърнах сандвича и кафето. Почувствах се слаб, обля ме студена пот, но това премина и ми олекна. Върнах се при Хамънд.
— Как си?
— Не ставай досаден — отговорих аз.
— Изглеждаш адски зле — каза той. — Лошо ли ти е?
— Не.
Аз извадих спринцовката с кръвта на Джонс от джоба си и я поставих на масичката край леглото. После взех чиста спринцовка.
— Можеш ли да ми намериш една мишка?
— Мишка? — Той се намръщи. — Има няколко плъха в лабораторията на Кочран.
— Трябват ми мишки.
— Ще потърся.
Тръгнахме към сутерена. По пътя една сестра спря Хамънд и му каза, че са съобщили на родителите на Анджела Хардинг. Хамънд помоли да го извикат, когато те пристигнат или когато момичето дойде в съзнание.
Вървяхме по лабиринт от коридори, като се провирахме под много тръби. Накрая пристигнахме при клетките за животни. Като повечето големи болници, свързани с университети, Мем имаше изследователско крило и много животни се използваха за експерименти. Докато обикаляхме из стаите, чухме кучешки лай и мекото пърхане на птичи крила. Най-накрая стигнахме до една врата с надпис: „Дребни животни“. Хамънд я отвори. От пода до тавана беше пълна с клетки на мишки и плъхове. Миризмата беше силна и специфична. Познава я всеки млад лекар, защото тя се среща в клиничната практика. Дъхът на пациентите, болни от чернодробна недостатъчност, има специфичен мирис, известен като foetor hepaticus. Той много напомня на миризмата в помещение пълно с мишки. Намерихме мишка и Хамънд я извади от клетката по приетия начин — за опашката. Мишката изцвърча и се опита да го ухапе по ръката, но не успя. Той я постави на масата, държейки животинчето за врата.
— А сега какво?
Взех спринцовката и му инжектирах малко от кръвта на Роман Джонс. Тогава Хамънд пусна мишката в стъклен буркан. Тя дълго обикаля в кръг.
— Е, и? — рече Хамънд.
— Ти се излагаш — казах аз. — Не си никакъв патолог. Да си чувал за тест с мишки?
— Не.
— Това е стар тест. Използва се като единствения практически приложим биологичен експеримент.
— Биологичен експеримент? За какво?
— За морфин — казах аз.
Мишката продължаваше да обикаля. По някое време като че ли почна да се забавя, мускулите й се изопнаха и опашката й се вирна нагоре.
— Положителен резултат — казах аз.
— За морфин?
— Да.
Сега имаше много по-добри тестове, като например с налорфин, но при мъртвец тестът с мишка си оставаше за предпочитане пред всеки друг.
— Той наркоман ли е? — попита Хамънд.
— Да.
— А момичето?
— На път сме да разберем.
Тя беше в съзнание, когато се върнахме — уморена и с тъжен поглед въпреки трите банки кръв. Но не беше по-уморена от мен. Чувствах се твърде изтощен, изпитвах обща отпадналост и огромно желание за сън.
— Кръвното й се покачва на 100 на 65 — каза сестрата в стаята.
— Добре — отвърнах аз. Забравих умората, отидох при момичето и хванах ръката му. — Как се чувстваш, Анджела?
— Отвратително — отговори тя вяло.
— Оправяш се.
— Изложих се — глухо каза тя и една сълза се стече по бузата й. — Провалих се, това е всичко. Опитах и се провалих.
— Сега си добре.
— Да.
— Бихме искали да си поговорим.
Тя се обърна настрани:
— Оставете ме на мира.
— Анджела, това е много важно.
— Майната ви на всички лекари — каза тя. — Защо не ме оставите на спокойствие? Исках да остана сама, затова го направих. Исках да остана сама.
— Полицията те откри.
Тя се изхили:
— Доктори и ченгета.
— Анджела, трябва да ни помогнеш.
— Не — тя вдигна превързаните си китки и ги погледна. — Не, никога.